Цитати на Restless Heart

Няма благодаря от никого. Не казваме никога благодаря за хубавата вечеря, нито добър ден, нито довиждане, нито как сте, не си казваме никога нищо.

Не умее да изразява чувствата си освен в подигравателна форма. Установявам, че няма сили да ме обича против волята на баща си, да ме вземе, да ме отведе. Плаче често, тъй като не намира сили да обича отвъд страха. Неговият героизъм, това съм аз, раболепието му, това са парите на баща му.

Връзката с мизерията е пак тук, в мъжката шапка, тъй като ще трябва някакси парите да дойдат в къщата, все едно как, но ще трябва. Край нея е пустиня, синовете не ги бива, нищо няма да направят, солените земи също, парите ще пропаднат, свършено е. Остава малката, която расте и която ще знае може би един ден как да направи така, че парите да влязат в къщата. По тази причина - тя не го осъзнава - майката позволява на малката да излиза пременена като невръстна проститутка И пак по тази причина малката вече знае как да постъпи, за да отклони вниманието, предназначено за самата нея, към това, което поглъща собственото й внимание - парите. Майката гледа на това с усмивка.

Казва: все едно дали се обичат или не се обичат, винаги е ужасно след това.

Той е мъж с навици, изведнъж се замислям за него, навярно идва сравнително често в тази стая, този мъж навярно се люби много, този мъж се страхува, навярно се люби много, за да надвие страха.

Нямаше защо да се разпалва желанието. То е у тази, която го пробужда или не съществува. То е вече тук още от първия поглед или изобщо не го е имало. То е непосредствената връзка между половете или нищо.

... така и историците се мъчат да ни напомнят, че сме потомци на онези призрачни прадеди, че нещо им дължим, макар на всеки нормален човек да му е ясно, че никак не е ясно, на кого сме потомци, родените тук на този смутен бълкански кръстопът, където са хвърлили семето си и латини, и франки, и кумани, и хуни, и авари, и татари, и маджари, и турци, и черкези, и какви ли не още разбойници и прохиндеи...

Господи, не искам да я видя мъртва!
Лъжеше. Себе си не искаме да видим ний мъртви. Защото подлото наше въображение ни набутва в ковчега на мястото на мъртвеца, своя изострен нос виждаме ний между цветята, ако пък и в чертите на мъртвеца прозират нашите наследствени черти, познати ни от огледалото, тогава пътя ни препречва мисълта, от която бягаме цял живот: че няма къде да избягаме от смъртта; на всяко чуждо погребение ние репетираме своята смърт, с някаква сладостна печал си представяме как плачат край ковчега ни, няма чомек, който да не си го е представял, но няма и човек, който да не си е задавал страшния въпрос, по-страшен от смъртта: а как ще умра? Изведнъж, без да разбереш, че умираш /както казва Цезар: важното е да умреш бързо!/, без да имаш време да се простиш със света и с никого, или ще умираш бавно, мъчително и унизително, осъзнавайки, че умираш, прощавайки се сърцераздирателно с всичко на тази планета - кое е по-добре?

... няма по-зловещо нещо от придворния журналист, мислеше си Варадин, прелиствайки шумно страниците на последния вестник, защото придворният поет - какво, яде и пие на царската трапеза, най-много да напише някоя глупава ода за царя, на която най-много да повярва само царят, ако е глупав, но за държавата и за народа това няма никакво значение, а придворният журналист като се подмазва и лъже - лъже целия народ. /Ако народът е глупав./

- Защо гледаме все към небето? - помисли си Данаил. - Уж не вярваме, не вярваме, а все към небето гледаме...

С духовете човек трябва да се отнася добре, ми викаше покойната - тогава и те се отнасят добре към тебе. Иначе, Данаилчо, е голям главобол...
Така му нареждаше баба Рада цяла нощ, уж да не заспят, набожна жена беше тя, православна християнка, но как всички тези антихристки дивотии съжителствуваха с християнката й душа - това е загадка за целия наш народ, който си останал езичник в червата и в мозъка на костите, а само устата си е научил да вика: "Господи Исусе Христе!".

Ама ти сигур и връколак какво е не знаеш? Бе де растете вий, уж сте все учени, на какво ви учат професорите, като не знаете даже какво е туй просто нещо връколак?

... не всеки има очи за тез работи, ми викаше Младена - майка му, един ги вижда, Радо, друг не ги вижда, с ей тез очи, дето те гледам сега, дето с тях гледам и телевизия, и вестник мога, ако река, с тях да чета, но човек, Данаилчо, има и други очи, те са вътре в човека...

Въобще весело започна XX век, господа, с велосипеди и гарсонетки, с грамофони и електрически крушки, с автомобили и танга... и можехме ли ний да предположим, че този век ще се окаже най-зловещият в историята на човешката цивилизация?

Смесицата с други родове постепенно бе смекчила в потомците твърдите и тъмни черти на Кардамовия род, срещаха се дори русоляви и светлооки, но характерите им, както казваха, не просветляваха.

Боже, има ли по-жестоко същество на земята от човека?

Не ги обичаха. И те се чувстваха странници на този свят. Уважаваха ги, почитаха ги, страхуваха се от Кардамовите, възхищаваха им се, завиждаха им, но не ги обичаха. Не ги обичаха не заради кой знае какво, а защото се различаваха от всички и по характер, и по думи, и по лице, че и по дрехи.

Робите лъжат, свободният човек казва истината.

Аполоний от Тиана /I век/

.. докато сам не обикнах, също отлично знаех какво е любов.

Когато човек е неудовлетворен и се чувства нещастен, колко пошли му изглеждат липите, сенките, облаците и прочее природни красоти, самодоволни и равнодушни!