Цитати

"Понякога се чувствам като кукла. Някак нереална. Познато ли ви е? Всичко ми се струва фалшиво. Сякаш ако пъхна глава през стената, ще видя другия край на сценичната площадка, където режисьорът и операторът се готвят да заснемат следващата сцена. Сякаш тревата и небето са нарисуван декор. Сякаш са фалшиви. Илюзия..."

"Когато си на 5 годинки и се удариш, надаваш такъв вой, че да разбере целият свят. На 10 само хленчиш. Но станеш ли на 15, вече си се научил да похапваш от отровните ябълки, които растат на дървото на болката. Мъчиш се да задушиш плача, като захапваш здраво стиснат юмрук. Кървиш, но отвътре ..."

"Имаше дни, в които се прибирах вкъщи опънат като струна. В такива дни бързах да заровя глава във възглавницата. После избухвах в див кикот, или отчаян плач, а червата ми се раздираха от болки. Това ужасно ме плашеше. Почнеш ли да правиш такива неща, значи си си купил билет за лудницата."

"Знаеш ли колко жесток може да бъде твоят Бог, Дейвид? Колко ужасно жесток?... Понякога Той ни кара да живеем."

"- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта."

"Дълбоко в себе си не можем да се наречем homo sapiens. В основата на истинската ни същност е заложено безумието, а първичният ни нагон е убийството. Това, което Дарвин е бил прекалено възпитан да каже, приятели мои, е, че сме станали господари на земята не защото сме били най-интелигентните или най-хитрите, а защото винаги сме били най-откачените и кръвожадни копелета в джунглата."

"Досега стълбата винаги ни бе издържала, това означаваше, че и занапред ще ни издържи — подобна житейска философия води до печални последствия много хора, дори цели нации."

"Всички мъже и жени се стремят към едни и същи неща. Не тези, за които пише в историята и учебниците по гражданска култура. Говоря ти за базата. Покрив над главата. Три топли хранения на ден и легло. Приличен сексуален живот. Добро храносмилане. Но най-основното от всички, приятелю, е това, което на теб ти липсва. Защото какво може да се сравни с добрия сън?"

"Дали те всички живели щастливо след това? Не. Никой не би могъл да го направи, независимо какво се разправя в приказките. Те имали своите добри дни, както ги имате и вие, имали и своите лоши дни, за които вече знаете. Имали своите победи, както всеки от вас, но имали и поражения, които също са ви известни. Имало дни, когато се срамували, защото знаели, че не са дали най-доброто от себе си, но имало и дни, когато знаели, че са постъпили така, както боговете искат от тях. Опитвам се да ви кажа, че те живели толкова добре, колкото могли, всеки от тях и всички те."

"— Точно така. Поетите винаги и може би съзнателно създават погрешна представа за любовта. Любовта е стар главорез. Не е сляпа, а е канибал с изключително остро зрение. Любовта е хищно животно и е винаги гладна.
— С какво се храни? — изрекох противно на волята си. Устните ми се раздвижиха, въпреки че разумът ми диктуваше, че целият разговор е безсмислен.
— С приятелство — отвърна Джордж Льобей. — Храни се с приятелството."

"Ако си дете, се учиш да живееш; Възрастните се учат да умират."

"Скръбта е като пиян гост, от когото не можете да се отървете, защото все се връща да ви прегърне за сбогом!"

"Нощем мислите ни се превръщат в кучета, които се изплъзват от нашийника си и хукват накъдето им видят очите.."

"Музите са призраци, които понякога идват неканени."

"Когато лудостта премине определена граница, се превръща в еднопосочна магистрала без отклонения."

Светът си търси нравствени опори
и значи е все още излечим...

Но чувате ли, лудият говори,
докато ние, свестните, мълчим!

Изповядвам ти шепотом дума една премълчана,
подарявам ти няколко трайни и прости неща:
място в моите сънища,
белег от моята рана,
лъкатушна пътечка до моята пътна врата.

Ето хляб, ето сол върху грубата дървена маса,
ето стол срещу стол...
Ритуалната хапка вземи:
споделения хляб, споделената болка - това са
наша вяра и клетва, че няма да бъдем сами!

Прибери се под свойта прокапала стряха,
разгреби пепелта и мъждивия огън стъкни...
Не по наша вина подраниха или закъсняха
най-обичаните жени!

Само китни дървета. Пороища. Сипеи кóси.
Разпилени по припеци бедни села.
Претоварени мулета. Скрип на разсъхнати óси.
Ниви - нейде в небето. Въртопи мъгла ...

Отболяваха дни. Дъжд ни кваси. И сняг ни сне-
жи.
Телеграфите чукаха скръбни и весели вести ...
И когато гробът му трябваше да се премес-
ти,
аз съм носил ковчега.
Знам колко тежи.