Цитати

"Всеки, който е изгубил нещо, което е смятал за своя собственост, накрая разбира, че нищо не му принадлежи!"

"Когато нямах вече нищо за губене, получих всичко."

"Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме си и това е! Като в старата келтска легенда за птичката с трън забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе, нещо отвътре я тласка. А ние хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали се вижда?! Сами си забиваме тръните и даже не се питаме "защо?". Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава!"

"Има една легенда за птичката,която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клони, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре извисена над своята агония, надпяла и чучулигата и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота.
Защото най-хубавото се добива с цената на голяма болка... или така е според легендата."

„Страданието се появява тогава, когато очакваме от другите да ни обичат по начина, който ние си представяме, а не по начина, по който любовта трябва да се прояви – свободно, без ограничения, водейки ни чрез своята сила, без да ни позволява да спрем.”

"Викай ми сега Елице, защото до неделя ще ми викаш мамо!"

"Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш - ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си. "

"- Знаете ли какво е приятелството? - попита той.
- Да - отвърна циганката - То означава брат и сестра, две души, които се докосват без да се сливат, като двата пръста на ръката.
- Ами любовта? - продължи Гренгоар.
- О, любовта - отвърна тя и гласът и затрепера - Двама души, а сякаш са един. Мъж и жена, слети в ангел. Земен рай."

"Не те обвинявам, че си ме изкушавала. Друг е виновен - Господ, който те е създал толкова красива, или дяволът, който ме накара да те погледна."

"Животът не е поемал към нас задължение да осъществява мечтите ни. Трябва да вземем каквото ни предлага и да сме благодарни, защото и по-лошо би могло да бъде."

"Когато срещаме някого и се влюбваме в него, имаме чувството, че цялата вселена е на наша страна. Но ако нещо не е както трябва, отнема ни се всичко! И чаплите, и далечната музика, и вкусът на устните му. Как е възможно да изчезне толкова бързо красотата, появила се само преди минути?
Животът е много бърз; запраща хората от небесата в ада само за секунди."

"Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз."

Когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота.

"..птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре... пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт... само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние - когато ние забиваме шипа в гърдите си, знам. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим."

Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни, започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас. Понеже всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен.

"- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света..."

"Не може точно да се определи моментът , в който се поражда приятелството. Както, когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва, така и в поредицата от приятелство идва една, която грабва сърцето ти""

"...като циферблата на малък часовник, който едвам виждаш в тъмната стая, когато се събудиш посред нощ, за да провериш колко е часът - ...а часовникът бял, мълчалив и блестящ, ти сочи в тъмнината и часа и минутата, и секундата, уверено ти казва, че нощта ще продължи да става още по-тъмна, но неизменно ще доведе до нова зора."

"-Все още съм луда. Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.
-Не мисля,че на мен би ми харесало - каза той.
- Може да ти хареса ако опиташ.
- Никога не съм опитвал.
Тя облиза устните си.
-Дъждът дори има приятен вкус.
-Какво, искаш да опиташ всичко поне веднъж, така ли? - попита той
-Понякога и два пъти."

Един понеделник, в 10:30 сутринта, през ноември 1955-а, Зуи Глас, млад двадесет и пет годишен мъж, седеше в препълнената вана и четеше писмо отпреди четири години. Писмото, напечатано на няколко листа обикновена жълта хартия, сякаш нямаше край и той бе малко затруднен да го подпира върху двете сухи островчета на коленете си. От дясната му страна една навлажнена цигара, бе закрепена на ръба на вградената поставка за сапун и явно гореше, защото той от време на време я вземаше и дръпваше веднъж-дваж, като почти не откъсваше поглед от писмото. Пепелта непрекъснато падаше във ваната или се посипваше по някоя от страниците на писмото. Той, изглежда, не забелязваше неудобството на позата си. Но явно вече бе усетил, макар и съвсем отскоро, че се изпотява от горещата вода. Колкото повече четеше — или препрочиташе писмото, толкова по-често и все по-малко разсеяно бършеше челото и горната си устна с опакото на китката.