Цитати

Един остров може да бъде ужасен за човек, дошъл отвън. Всичко е завършено, всеки има своето място, своенравно, спокойно и самодостатъчно. Между бреговете му всичко тече според ритуали, вкаменени от повторение, и в същото време обитателите му прекарват дните си толкова непостоянно и случайно, сякаш светът свършва зад хоризонта.

На мен ми изглежда така. Не е нещо ужасно
- имам предвид - би могло да бъде ужасно,
ала не е вредно, не е отровно да живееш
без онова, което наистина искаш ...
Ужасно е, когато се преструваш,
че посредственото е първокласно.
Когато се преструваш, че не се нуждаеш
от любов, а тя ти трябва...

Дорис Лесинг
"Златната тетрадка"

Най-странното нещо за плача(вероятно дошло още от детството) е това, че ние никога не можем да ревем от все сърце без слушател или поне потенциален слушател. Не си разрешаваме да плачем толкова отчаяно, колкото би ни се искало. Страхуваме се може би да не се удавим в сълзите и да няма кой да ни спаси. А нищо чудно сълзите да са форма на комуникация - като говора - и да изискват слушател.

Интересно как винаги даваме на следващия мъж това, което сме спестили от предишния. Психологически случай на "разглезване" на второто дете.

Всички природни бедствия успокояват, защото потвърждават нашата безпомощност, в която иначе бихме могли да престанем да вярваме. Понякога е страшно успокоително да разбереш степента на собственото си безсилие.

Животът не беше сюжет. Далеч по-интересен е от всичко, което можете да разкажете за него, защото езикът поради самата си същност подрежда нещата, а животът в действителност е изграден от безпорядък. Дори тези писатели, които уважават красивата му анархия и се опитват да я предадат цялостно в своите книги, в крайна сметка я правят много по-подредена, отколкото е била някога, и всъщност не казват истината. Никой автор не може никога да каже истината за живота просто защото той е много по-интересен от всяка книга. И никой автор не може да каже истината за хората поради това, че те са много по-интересни от всякакви герои.

Мълчанието е най-тъпото от всички тъпи средства. То те забива като с чук в земята. Все по-дълбоко и по-дълбоко в собствената ти вина. То кара вътрешния ти глас да отеква в теб и да те обвинява много по-коварно, отколкото всеки друг би могъл.

Говорехме, сякаш бяхме любовници и в известен смисъл ние наистина бяхме. Ако намерението е всичко - значи бяхме обречени поне колкото Паоло и Франческа.

A puppet is free as long as he loves his strings.

Колко различен е черният варел на всеки от нас. Но си остава черен варел. Мишел имаше красиво тяло, толкова красиво, колкото моето беше грозно. Дяволски иронично, а? Цял живот мъкна бремето на моята отблъскваща външност, мечтаейки за красота, копнеейки. Докато Мишел беше надарена с всичката красота, която липсваше на мен, за която копнеех. И тази красота се оказа нейното бреме. Нейният затвор. Нейната казън...
И ние двамата, събрани от нейната красота и моята грозота, бяхме станали за миг толкова близки, че можехме да бъдем белтъкът и жълтъкът в едно яйце, но само за да бъдем разделени отново ...

Да, познах рая. И това прави ада толкова труден за понасяне.

Исках я за себе си и само за себе си. Исках да я отведа далече и да положа планината на своята любов в краката ѝ, пред очите ѝ. Исках да избягам в тази планина заедно с нея. Исках да построя хижа на върха на планината, далече от нахалните натрапници. Там щях да се грижа за нея. там щяхме да бъдем щастливи.

Гледали ли сте някога трънков храст, шибан от вятъра? Ама наистина да се вгледате. Да сте го гледали толкова продължително, че накрая да не знаете дали сте били там минута, час или година? Да сте наблюдавали как вятърът реши клоните и листата? Как го шиба и дърпа сякаш проверява здравината на корените му? Как храстът се свива под вятъра, извръща му гръб, за да загрубее и се съсухри от постоянното шибане? Наблюдавали ли сте някога такъв трънков храст достатъчно дълго, за да забележите това?

Мислили ли сте за това, колко голямо значение има за човек мястото, където се е родил и израснал? Може би това е част от проклетия капан. Оковите на корените. Привързали ни към едно определено място. Вечният стремеж да избягаме, вечното желание да останем.

Не можех да разбера например как така някои неща имаха само по една дума за тях,крава,трева,мляко,хляб.Ясни и точни.Без никакво отношение.От друга страна съществуваше цяла армия от думи,описващи слабоумния,сякаш цялата човешка раса беше посветила енергията и изобретателността си да изнамира по-жестоки и обидни думи.Всяка една от тях бях чул,изречена по мой адрес.Глупак.Ульо.Идиот.Перко.Олигофрен.Дебил.Кретен.Кухар.Малоумник.И още сума ти.Освен това,за разнообразие,измисляха словосъчетания.Не е сам.Хлопа му дъската.И всяка отделна дума или фраза беше наточена да реже, да наранява, да осакатява.
Майка ми с нейната образованост използваше думи, които другите не използваха.И ги произнасяше правилно.Умствено изостанал, а не малоумник. И от това, че биваха произнесени правилно, те ставаха още по-унизителни. Раняваха по-дълбоко.

Думите винаги са ме очаровали. Откакто се помня. От малък. Сграбчвах всяка нова дума, която чувах и я разглеждах като лъскаво камъче. Удивлявах ѝ се. Не бързах да разбера нейното значение. Значението си идваше впоследствие, след като я чуех употребена няколко пъти. Преди това думата беше обвита в мистерия. Можеше да означава всичко. Можеше да съдържа тайни на познанието, скрити за мен. И изпитвах разочарование, когато научавах значението и мистерията изчезваше.

И цялата напрегнатост на тялото ми започна да се топи и изтича. Изтичаше от пръстите на краката ми. Изтичаше от челото и тила ми. Изтичаше от върховете на пръстите ми, от ръцете ми. Напрежението изчезваше от всяка моя част. Топеше се, изтичаше. И всички струйки от топящото се напрежение се съсредоточаваха в слабините ми. Втурваха се с яростта на неудържим поток. Слабините ми се напрягаха като бент, който не може да удържи прииждащата вода. Бентът рухна. Неудържимият поток се вля в пениса ми. Преля към върха. Вече нямаше надежда затворената ярост да бъде спряна. И тя нахлу навън. Изля се. Изля се. Затворената ярост на цел един живот напрежение се изливаше в пълна невъздържана лекота.

Сякаш един океан от топла път се разгръщаше пред мен, канейки ме да разтопя вродения лед, канейки ме да окъпя вродената си самота в нейната успокояваща прегръдка.

Не е ли ненормално това, че понякога се измъчваме от желанията си, а друг път от това, че са били удовлетворени?

И ме остави сам. Отново се гмурнах в дълбините на страданието. Там, където ми беше мястото. Ревност. Да. Отвращение от мен самия. Да. Страх, че можеше никога повече да не я видя. Копнеж. И не само. Не само. Похот. Бях готов да дам целия свят да можех да правя с нея онова, което онзи мъж със сигурност правеше в този момент. А не беше необходимо да давам целия свят. Само пари. А притежавах купища пари. Можех да ѝ платя, колкото поиска и пак щяха да ми останат повече, отколкото ми стигаше акъла да похарча. Пропиляна възможност. Пропиляна възможност.