Цитати

"Ето какво е, уви, злото от прекалената култура! На двадесет години душата на младия човек, ако той има някакво образование, е на хиляди левги от непосредствеността, без която любовта се превръща често в най-досадно задължение."

"Затваряйки вратата на Сухраб, аз се запитах дали така изниква прошката - не с фанфарите на покаянието, а просто с това, че болката си събира багажа и се изнизва тихомълком в нощта."

"Нали знаеш как се иска акъл. Само дотолкова, доколкото съвпада с онова, което така или иначе си намислил да правиш"

"...Че прагът на обидчивостта бил правопропорционален на интелигентността и сигурността. Че думата копеле била обидна за онзи, който не е сигурен коя точно е майка му."

"
Светците за утрешния ден не мислят. Ако има ден ще има и храна.
- Да, бе. Където конят с копитото стъпва, там и ракът щипката си пъха. Светците да не са живели от пенсия? На тях - я хляб им подарят, я жълтица донесат..."

"Старицата ги гледа през прозореца, докато не се увери, че са се скрили. Взе банкнотите, намачка всяка в огнището. Те пламнаха на мига. Жената нареди над горящите злоти подпалки и малки цепеници, седна бавно до огъня и потри ръце, доволна, че най-после се е постоплила."

"флорентина веднага побърза да извлече полза от красива и простовата блондинка на име Мейзи, която се вълнуваше в този живот само от две неща: кога часовникът ще покаже края на работното време и от мъже. Първото ставаше по веднъж на ден, второто - непрекъснато"

София се възползва от най-лесния изход за нуждаещите се и ужасените - тя заспа.

... всеки трябва сам да направи своите грешки.

Един остров може да бъде ужасен за човек, дошъл отвън. Всичко е завършено, всеки има своето място, своенравно, спокойно и самодостатъчно. Между бреговете му всичко тече според ритуали, вкаменени от повторение, и в същото време обитателите му прекарват дните си толкова непостоянно и случайно, сякаш светът свършва зад хоризонта.

На мен ми изглежда така. Не е нещо ужасно
- имам предвид - би могло да бъде ужасно,
ала не е вредно, не е отровно да живееш
без онова, което наистина искаш ...
Ужасно е, когато се преструваш,
че посредственото е първокласно.
Когато се преструваш, че не се нуждаеш
от любов, а тя ти трябва...

Дорис Лесинг
"Златната тетрадка"

Най-странното нещо за плача(вероятно дошло още от детството) е това, че ние никога не можем да ревем от все сърце без слушател или поне потенциален слушател. Не си разрешаваме да плачем толкова отчаяно, колкото би ни се искало. Страхуваме се може би да не се удавим в сълзите и да няма кой да ни спаси. А нищо чудно сълзите да са форма на комуникация - като говора - и да изискват слушател.

Интересно как винаги даваме на следващия мъж това, което сме спестили от предишния. Психологически случай на "разглезване" на второто дете.

Всички природни бедствия успокояват, защото потвърждават нашата безпомощност, в която иначе бихме могли да престанем да вярваме. Понякога е страшно успокоително да разбереш степента на собственото си безсилие.

Животът не беше сюжет. Далеч по-интересен е от всичко, което можете да разкажете за него, защото езикът поради самата си същност подрежда нещата, а животът в действителност е изграден от безпорядък. Дори тези писатели, които уважават красивата му анархия и се опитват да я предадат цялостно в своите книги, в крайна сметка я правят много по-подредена, отколкото е била някога, и всъщност не казват истината. Никой автор не може никога да каже истината за живота просто защото той е много по-интересен от всяка книга. И никой автор не може да каже истината за хората поради това, че те са много по-интересни от всякакви герои.

Мълчанието е най-тъпото от всички тъпи средства. То те забива като с чук в земята. Все по-дълбоко и по-дълбоко в собствената ти вина. То кара вътрешния ти глас да отеква в теб и да те обвинява много по-коварно, отколкото всеки друг би могъл.

Говорехме, сякаш бяхме любовници и в известен смисъл ние наистина бяхме. Ако намерението е всичко - значи бяхме обречени поне колкото Паоло и Франческа.

A puppet is free as long as he loves his strings.

Колко различен е черният варел на всеки от нас. Но си остава черен варел. Мишел имаше красиво тяло, толкова красиво, колкото моето беше грозно. Дяволски иронично, а? Цял живот мъкна бремето на моята отблъскваща външност, мечтаейки за красота, копнеейки. Докато Мишел беше надарена с всичката красота, която липсваше на мен, за която копнеех. И тази красота се оказа нейното бреме. Нейният затвор. Нейната казън...
И ние двамата, събрани от нейната красота и моята грозота, бяхме станали за миг толкова близки, че можехме да бъдем белтъкът и жълтъкът в едно яйце, но само за да бъдем разделени отново ...

Да, познах рая. И това прави ада толкова труден за понасяне.