Цитати

Образът на тези две ръце е един от най-хубавите кинообрази, които познавам. Изглежда толкова лесно и прелестно, когато двете се докосват, сякаш няма никакво колебание, прилича повече на щастие, щастие, което можеш да достигнеш само когато заложиш всичко, дори и живота си. Нечуван, ужасно смел гамбит, чрез който двете жени се издигат над цялата власт на света, макар и само в последните секунди от живота си.

... за минути победител, за години напред победен.

Любов заради трети човек. Любов поради изоставеност. Като издигане на крепост срещу болката от раздялата. Любов, която всъщност съвсем не е насочена към другия.

... тя свири така, сякаш строи имагинерна катедрала от звуци, в която някой ден би могла да се подслони, когато вече няма да е в състояние да понася живота.

По някое време всички започваме да не разбираме нормалната същност на живота.

Както зяпаше, мама изтърси: "Липсва ли ти баща ти ?", а аз казах: "Кой ?"

Едва ли има друга възможна интимност, която да се сравни с два погледа, срещнали се категорично и непоколебимо, решени на всичко, за да не се откъсват един от друг.

Четох някъде, че над двайсет процента от жените вярват, че са сред трите процента най-красиви жени в страната, а е ясно, че това уравнение няма как да излезе.

Тя не отговори на това, само здраво и нежно стисна ръката ми, сякаш се носехме безтегловни из цялата галактика, опиянени от интергалактическо мляко, и пред нас се е ширнала цялата вселена.

Беше седяла цяла минута с очи, впити в моите, преди да сложи ръката си в моята. Ръка, в която вреше цяло магьосническо гърне с прекрасни чувства.

- Не смея да родя дете в тоя свят...После не вярвам,че ще съм способна да държа новородено, ще се страхувам. А ти защо го искаш?
- Защото ми се ще да видя в небето едно хвърчило- казвам, без да зная какво съм казал.

Говори колкото ти се ще, Рафаела, изливай сърцето си, докато е живо, всички сме приятели впуснали се на пътешествие в една карета без колела.

Едно щастие направено от нищо, неочаквано и бездънно.

Спомням си едно коляно,което галех с ръка. Всичко отмина, без да забележа. Така да е, карай да върви. Животът е склад от празни консервени кутии с неосъществили се възможности. Ние сме това, което сме успели да грабнем от живота.

"Най-важните срещи се случват първо между душите и след това между телата."

"Понякога животът е голям скъперник — човек прекарва дни, седмици, месеци, дори години, без да изживее нещо ново. От друга страна, след като отвори някоя врата — а именно такъв бе случаят на Мария с Ралф Харт, — през нея нахлува една истинска лавина. В даден момент нямаме нищо, а в следващия получаваме повече, отколкото можем да понесем."

Докато се унасял, му хрумнало, че светът може би наподобява въртяща се врата. От това къде случайно е стъпил кракът ти, зависи в коя част ще се озовеш. В една има тигри, а в друга - няма. Може би всичко е съвсем просто. И между отделните части няма логическа последователност. Тъкмо заради тази липса на логическа последователност изборът не е от голямо значение.

Вие, жените, сте изменчиви, готови да улавяте живота, да се изпълвате с пеперуди. Ние, мъжете, пълзим, строени като червеи по вашата стена.

Наближихме брега.
На самия край на носа ни чакаше Пърхалчето, а до него стоеше Кротенцето. "Корабът на вселените" акостира и Фредриксон метна въжето.
- Е, и? - каза той.
- Извинявай! - възкликна Пърхалчето. - Аз се ожених!
- И аз - прошепна Кротенцето и направи реверанс.
- Но нали ви казахме да изчакате до следобед - недоволно рече Самодържеца. - Сега изобщо няма да има весело сватбено тържество!
- Извинявайте, но не можехме да чакаме толкова дълго - обясни Пърхалчето. - Ние толкова се обичаме!
- Ох, миличките! Поздравления! Ой, че е сладичко Кротенцето! Деца, честитете им брака!
- Те вече са бракувани - каза малката Мюмла.

- Дрън - дрън! - избухна Развейпрах... - Понякога се случва нещо неочаквано, а после пак настъпва мир и спокойствие...Да речем, може да си живееш на някое ябълково дърво. Птичките пеят, слънцето грее, сутрин се излежаваш до късно, нали ме разбирате. Никой не ти виси на главата да ти натяква, че нещо си било важно и не търпяло отлагане, и трябвало да се свърши...Просто го зарязваш да се оправя от само себе си!
- И ще се оправи ли от само себе си? - попита Пърхалчето.
- Естествено - рече замечтано Развейпрах. - Просто го зарязваш и толкова. Портокалите си растат, цветята си цъфтят и от време на време се ражда по някой нов развейпрах, който да ги изяде или да ги помирише. И слънцето си грее...