Цитати

...да поближеш ескимо ( отгоре хрупкав слой шоколад, вътре щом само го отхапеш- каймачено- кристални бучици; после обстойно да облизваш плоската, лошо рендосана клечка, която може да одраска езика ти).

Оправдан е страхът на повечето хора от внезапните и непознати промени. Най-вече непознатите. Но защо отсъства стремежът тези промени да се ОПОЗНАЯТ? Вместо това реакцията е — отречете, забранете, забравете!

Животните, както и хората, имат своите навици, с които не искат да се раделят, а от навика до еднообразието е само една крачка.

Приключенията омръзват щом се превърнат в навик

Колко време трае любовта и колко страданието, което постепенно, но трайно се настанява на нейно място, а после отстъпва на хладината - първо едва доловима, като близване на бучка лед с върха на езика, а после - като полъх на фризера, отворен рязко в топъл ден.

Леглото е общо.
Възглавницата не.
Янош Пилински

Погледна ръчния си часовник. Времето ли отминаваше или животът му?

... отдавна бе разбрал, че има само едно възможно обяснение защо баща му неизменно рисува един и същи мотив. Така той успяваше да държи на разстояние всичко, което постоянно се менеше около него. В картините си той беше господар дори и на хода на слънцето. То стоеше там, неподвижно, фиксирано, винаги на една и съща височина над залесените планински ридове.

"Сега вече наистина ще ви разкажа как обичах Ангел
Само по себе си едно обичане е скучно. То може да се изчерпи само с една дума: ОБИЧАМ.
А пък гледай колко книги за любовта се изписват...
Обичах така, че после да не мога да обичам друг.
Обичах тревожно. (Така не бива да се обича.)
Обичах завинаги. (И така не трябва май.)"

Родителите искат да дадат нещо на децата си. Почти никога не уцелват онова, което е нужно. Децата получават е неограничено количество чувство за вина. Най-близкото чувство до любовта. Децата се научават да се държат прилично, да не показват чувства, да бъдат хладни, да преценяват правилно.
Един ден децата се събуждат и започват да усещат липсата на естественост. Дълбоко разравят своето отвътре. Родителите ги няма, за да ги напътстват или да им пречат. Вече са съвсем сами, а трябва да взимат решения. Оказва се, че не знаят как. Не знаят кои са самите те, за да обяснят на децата си. Децата им са още по-объркани. Те също изпитват чувство за вина. Към баби и дядовци, към родители, към себе си, към бъдещите си деца. Успяват понякога да се приближат до любовта. Вятърът я отнася.
Много духа.

Един човек кара по пътя и вижда фермер, който от време на време вдига едно прасе към ябълково дърво. При всяко повдигане прасето отхапва една ябълка. Човекът спира колата и пита фермера защо прави така. Фермерът отговаря:
- Храня си прасето.
Човекът в колата възкликва:
- Няма ли да се спести доста време, ако просто разклатиш дървото и оставиш прасето да изяде падналите по земята ябълки?
- Какво ти разбира прасето от време?

Не губим ли постоянно онова, което е в ръцете ни именно защото е в движение ? И не застава ли в покой едва когато липсва и вече няма как да се променя ? Не ни ли принадлежи едва тогава ?

Никога не се е вярвало тъй много в чудеса, както в наше време, когато вече ги няма.

Неприятните спомени имаха и нещо положително: те ни убеждаваха, че сме щастливи, докато само преди секунда сме мислили обратното. Щастието е въпрос на степенуване. Който владее това изкуство, рядко е изцяло нещастен.

Когато човек бяга в отчаяние и опасност, той се научава да вярва в чудеса; иначе не би преживял.

Какво ще търсят после децата ни сред шарените и черно-бели картинки, какво ще запомнят, кое ще предадат на забравата и ще надраскат, скъсат, срежат в детската си несъзнателност? Дали винаги остава тъкмо желаното от нас, или напук на образите, които цял живот градим, само бледи копия, откъслечни черти, собствените ни фрагменти, разбъркани и попилени, биват заснети в главите на тези след нас?

Младостта на родителите винаги изглежда невъзможна, когато си на пет.

Странно е, че всички грешки свършват еднакво, че винаги ги повтаряме и продължаваме с нови надежди. Цяла нощ хапем устни, хълцаме във възглавницата с безпомощен гняв и твърдо се заклеваме да останем самотни, а щом съмне, поднасяме душата си като нежен балон от цъфнало глухарче на насрещните ветрове на живота и те го ронят и разнасят.
Ала който спаси само едно малко пухче и го внесе на завет, той е спасил цялата си душа. Това е горчива работа, но който не обръща нежното цвете на душата си към ветровете на изпитанията, дори цялото да го спаси и да го пренесе докрай, той не може да почувства, че изобщо някога го е имал.

... никой не може да бъде удържан през деня с помощта на онова, което е станало през нощта.

А толкова исках да обичам истински, да се притисна тяло в тяло, да се долепя с всяко късченце кожа, да стана втора кожа, да се обърна наопаки, да побера някого като калъфка.