Цитати

Четенето беше спасение и успокоение, моя утеха и предпочитан стимулант - четенето за удоволствие и нищо друго, заради красивата тишина, която те заобикаля, когато чуваш думите на автора да отекват в ума ти.

Преди много-много време Карл Манхайм е бил този, който е отбелязал, че радикалните, революционни и прогресивни мислители са склонни да използват механични метафори за държавата, докато тези с консервативен уклон правят растителни аналогии.

Хората не умират внезапно. Смъртта не е събитие. Дори в случаите на инфаркт и автомобилна катастрофа скоропостижна смърт няма. След като сърцето спре да бие, животът продължава. Убеден е в това. Хората са го знаели още преди векове. Бдели са над тялото девет дена преди да го погребат- за всеки случай. Някогашните хора са се страхували да не бъдат заровени живи. Смъртта не е краят както се твърди. Тя е безкраят. На всички им се иска да вярват, че смъртта е бърза, защото изпитват дълбок, неописуем страх от умирането. В интерес на истината обаче смъртта си играе с нас, шикалкави, мотае се, държи се несериозно, самопочиства се. С метла и лопата. С препарат. С голям жълт парцал.

Мохамед можеше да си мълчи с точно тази жена цяла година, може би две, без да напуска канцеларията. Едната от секретарките му просто щеше да носи и отнася храна, а те двамата щяха да си стоят, да поглеждат през прозореца, да наблюдават как странната птица пикира и каца пред очите им, как странното дърво потреперва.

А когато поеме на път той е като цяла конница, препускаща към своя край. Безкрайните тресавища. Голямото устие. Шотландия. Африка. Робство. Свобода. Той е момиче. Мъж. Всичко, нищо. Той е болест и здраве. Слънцето. Луната. Черно и бяло. Нищо не може да го пречупи. Нито миналото, нито бъдещето. И той забива горно до и освобождава. Изкрещява. Освобождава го. Огъва тоновете. Огъва тялото си. Тялото му се превива на две. Тропмпетът му сочи пода, после небето. Изсвирва още едно горно до. Държи го. Просто продължава да надува. Да свири собствената си история. Да я свири с вятъра. Да я разкъсва. Да раздира себе си. Докато се взриви. Чак тогава се завръща. Бавно, съвсем бавно слепва парченцата и става цяло.

България ми липсваше повече отпреди ...
- Дядо - питах го понякога по телефона, - какво ядеш?
- Диня със сирене ...
- Дядо, какво пиеш?
- Айрян.
- Хубав ли е ?
- Най-хубавият.
- Дядо, какво виждаш - ей сега, точно в тоя миг?
- Баира над къщата. Липите са побелели. Вятърът им е обърнал листата. Ще вали.
Знаех, че нарочно ме дразни, че нарочно сипва сол в раните, но все така не спирах да разпитвам. Само за миг да можех да му взема очите, само за миг да можех да му открадна езика - щях да се натъпча с хляб и сирене, да пресуша шест кратунки с кладенчова вода, да се напълня с баири, с поля и реки.

Пазарният подход(сиреч пазаруването) също вече не върши работа.Колкото и да се старая,не винаги успявам да потисна погнусата и шока и те се изписват издайнически на лицето ми,колчем Скъпоценното си купи нова дрешка(всъщност не знам какъв е правилният термин за раздърпани,недопоръбени парцали в черно,забодени с безопасни игли и нечувани дизайнерски етикети-дрехи вероятно е неподходяща дума).Така че съвместното пазаруване отпада като форма на комуникация.
С домашното ни извънземно живеем в различни паралелни светове.
И понеже понякога,когато е щастлива-ако съм улучила случайно тазседмичната ѝ любима манджа или съм успяла да се усмихна лицемерно и да излъжа,че ми харесва най-новата ѝ черна парцалка,или я оставя да слуша любимата си песен 77 последователни пъти с децибели,достатъчни да напукат огледалото в банята на съседите,-в някои от тези редки моменти в очите на извънземното все още мога да видя следа от усмивката на моята безследно изчезнала дъщеря,само заради нея упорствам с опитите за общуване.

Човек и добре да живее се жени.И става родител.После извънземни отвличат детето му.И го подменят с извънземно.По причини на политическа коректност наричано тийнейджър...Как се комуникира с извънземни?
След като изпробвах всички лингвистични похвати,за които бях чувала,и няколко,за които специално прочетох,зарязах вербалния подход.Една американска психоложка обясняваше, че хормоните създавали късо съединение в мозъка на тийнейджъра и го лишавали от способността да чува какво му говориш и да разбира какво му казваш.
Кулинарният подход върши работа понякога,но е много ненадежден.Един ден изплюсква всичкото свинско и обявява зеленчуците за не-храна.На другия ден е вегетарианка и яде само круши.

Градът е превзет от водата - валяща, течаща, ромоляща, просмукваща, подгизваща, капеща, плискаща, стелеща се, кълбяща, всепоглъщаща и неумолима. Мъгла, студ, влага, дъжд - как да не се влюбиш в новозеландската Нова година!

Ходенето по улиците на Уелингтън изисква специфична пешеходна техника, която позволява на местните жители да се придвижват из родния си град с елегантността на платноходки ( буквално - с издути от вятъра дрехи, развети като флагове коси и винаги в посока на преобладаващото въздушно течение или под ъгъл спрямо него, но никога насрещно или перпендикулярно).
... крайбрежната алея не е за разходки. Тя е само за фотографите да си я снимат и за туристите да си я купуват под формата на туристически картички. Силата на вятъра там е неописуема, даже гларусите не се опитват да летят, а се оставят да бъдат размятани и запокитвани във всички посоки от необузданата стихия, докато накрая се озоват на някое по-заветно място зад хълм или сграда, където отново могат да практикуват съвършените си летателни техники.

Всяко окландско домакинство има лодка - поне една. И всеки уикенд окландци са на вода, във водата или в краен случай - край водата. Всичко живо кара канута, каяци, сърфове, платноходки, джетове, скутери, рибарски лодки, катери, изобщо всичко, което може да се похвали с положителна плавателност. През почивните дни всички пътища и магистрали се напълват с влачени на ремаркета яхти, лодки, скутери и цели кораби. Бензиностанциите заприличват на пристанища, заливите - на супа топчета ...

"Властелинът на пръстените"
Дори да не ви харесва светът на Толкин, ще видите Нова Зеландия. Без декори и без ефекти. Дори най-невероятните пейзажи във филма са истински. Ще видите също и повечето новозеландци. С грим и костюми.
Трудно е да срещнете новозеландец, който да не е участвал в масовките. Всеки е играл орк или елф, или е садил зеленчукови градини в Хобитово, грижил се е за конете, изработвал е доспехи, строил е декори или по друг начин е участвал в продукцията. В дните след раздаването на Оскарите, новозеландците се поздравяваха един друг с успеха. Дори непознати. И с основание - от министър-председателката, която създаде министерство, отговарящо за "Властелинът на пръстените", до последния орк, кривящ муцуна пред камерата, всеки пълнолетен гражданин на страната може да се похвали с лични заслуги и участие.
Дори трилогията за Властелина да не заслужава чак всичките си Оскари, то определено заслужава уважение за приноса си към новозеландската икономика и национално самочувствие.

Изумително е колко много хора в Нова Зеландия живеят доброволно или дори умишлено на места, до които няма пътища или пътищата са непроходими през по-голямата част от годината, или могат да се ползват само при отлив, или пък само със специално разрешение на местния маорски старейшина, за да не се обезпокоява танифата - маорски воден дух, който живее в езерата, блатата и други влажни места.

Всъщност това бе най-тежката загуба в нейния живот. Единственото нещо, което с истинско удоволствие бе докосвала, слушала и съзерцавала, тя не беше успяла да скъта. Джон лежеше далеч някъде в зелената равнина, надлежно надписан, затворен в сандък и скрит под тревата, а от него не бе останало друго освен високия му копринен цилиндър, бастуна и официалния му костюм, закачен в долапа. Всичко друго бе проядено от молците.

Ще ти спукам бойлера. И ще шурне вода до тавана.

Животът полудя без теб.
Изпуши всичките цигари.
Изпи уискито и рома.
Направи се на гъз из барове.
Изкози де що има.
Обади се на президента,
За да иска помощ.
Заспа на стълбите пред подлеза на Гурко.
Повърна името ти многократно.
За лудница е, казвам ти.
Ела веднага!

Денят изгря влажен и мрачен, с топъл вятър и небе покрито с плътно одеало от сиви облаци, които приличаха на завалян мръсен памук.

Хората се преселват, защото са изтощени от безпокойство. Заради разяждащото чувство, че колкото и да работят, усилията им няма да бъдат възнаградени, че това, което ще изградят за година, други ще разрушат за ден. Заради усещането, че бъдеще няма, че те може да оцелеят, но не и децата им. Заради съмнението, че нищо няма да се промени, че щастието и благополучието са възможни само другаде.

Да избереш съмнението като житейска философия е равносилно на това да избереш покоя като средство за придвижване.

Жената беше позакръглена. Млада, красива и всичко останало, което върви с това, но позакръглена. Някак не се връзва да си млада и красива и да си възпълна. Както вървях след нея се вторачих в тялото и.
Винаги се обърквам озова ли се в компанията на млади, красиви и дебели жени.И аз не знам защо. Може би защото в съзнанието ми от само себе си изниква образът на хранителните им навици. Видя ли дебелана, си представям как тя топи с хляб последната капка сметанов сос и налапва последния стрък кресон от гарнитурата в чинията си. А случи ли се това, все едно киселина разяжда метал, в главата ми плъзват сцени как тя се храни и аз губя самообладание.
Няма проблем, ако става дума за някоя грозна дебелана. Дебеланите са като облаците по небето. Носят си се там и нямат нищо общо с мен. Съвсем друго са младите, красиви дебелани. От мен се иска да имам отношение към тях. Нищо чудно и да преспя с някоя. Объркването вероятно идва точно оттам.