Цитати

- Някога виждал ли си облак отблизо?
- Ъхъ - отвърна той. - В една книжка.
- Мисля, че прилича на нишесте - предположи Развейпрах.
И тогава съзрях цяла флотилия лодчици, които навлизаха в открито море.
- Хатифнати - прошепнах развълнуван. - Все плават ли плават и никога никъде не пристигат...
- И освен това водят безнравствен живот - осведоми ни Развейпрах.
Стана ми любопитно:
- Безнравствен живот ли? И как го водят?
- Не знам точно - каза Развейпрах...
Дълго седяхме, загледани след хатифнатите, които отплаваха към хоризонта. Усетих странен порив да ги последвам в тайнственото им пътешествие и да водя безнравствен живот. Но не споменах нищо за това.

Ако изключим резултатите, способността да имаш безусловна вяра в някого е едно от най-прекрасните качества, което някой може да притежава.

Ето как се раждат тайните ... Хората ги създават малко по малко.

- Целият си тук - каза тя.
- Какво искаш да кажеш?
- Искам да кажа, че никога не съм срещала мъж като теб.
- Виж ти?
- Другите са тук десет процента или двайсет процента, а ти си целият тук, всяка твоя фибра е тук и само тук, толкова е различно.
- Нищо не разбирам от това, което ми говориш.
- Без да искаш, омотаваш жените.

Трябва да си харчиш парите за нещата, които се купуват с пари и да не се притесняваш дали ще спечелиш, или ще загубиш. А силите си да пестиш за нещата, които не се купуват с пари.

Почтен съм и се придържам към истината, освен когато е прекалено скучна. (Не помня точно на колко години съм.)

Иначе казано, замразявам чувствата си. След време, когато ги размразя, за да ги анализирам, понякога установявам, че пак ми мъчат душата, но рядко се случва. Времето обикновено изтегля отровата и прави нещата безобидни.

Нищо не съсипва така, както напразните усилия.

Не, не беше любов. Не беше и страст. Беше силно, но по-различно. неовладяна потребност на единия от другия, тук и сега, веднага, в странната крайност на една симбиоза, в която връзката ни беше почивка между два дълги отрязъка самота, този от миналото и този, който лежеше в очакване пред всеки от нас.

Нали в такива случаи казват за някоя история, че ако я напишеш на книга, ще изглежда прекомерно измислена, а в действителност, ето на, случва се ...

Ако не споделяш, ще се превърнеш в бунище за стари, смрадливи мисли.

Доктор Дюселдорф изглежда разстроен като Дядо Коледа, който си е свършил подаръците в торбата.

Така както дрехите не правят монаха, така и скиптъра не прави краля, тази истина не бива да се забравя.

И за да открием какво таим в себе си, трябва да си направим нещо като картотека. От време на време да забърсваме праха, да проветряваме, да сменяме водата във вазите с цветята. С други думи, човек прекарва целия си живот в собствената си библиотека.

СЛушай, няма такава война, която може да сложи край на всички войни- казва ми Враната. - Войната поражда война. Тя лочи насилствено пролята кръв, храни се с наранена плът. Знай,че войната е съвършено същество.

"В Зен изкуството да стреляш с лък означава, че забравяш за целта - да пронижеш центъра на мишената - и вместо това се вглеждаш във всяко отделно движение, което участва пускането на стрелата. Упражняваш стойката си, протягаш ръка назад и плавно изтегляш стрелата от колчана, поставяш я на тетивата, контролираш дишането си и я оставяш да излети. Ако усъвършенстваш всеки един елемент, няма как да не пронижеш центъра на мишената. Същата философия важи и при изкачването на планини. Ако се съсредоточиш върху процеса на катеренето, ще достигнеш върха."

Помня, че веднъж бях щастлив. Траеше около шест минути... Вървях по алеята, дишах и се усещах в тялото на дете. Това е ключът. В тялото на дете.

Ако на триста шейсет и осма страница ти иде да се откажеш, задължително трябва да спреш. Не, не да се откажеш. Просто да спреш. Веднага. На средата на думата, ако там те е свáрило желанието да захвърлиш проклетата книга.
...Разбира се, има книги, които ми се иска не просто да захвърля, ами направо да накъсам на парченца. Или да ги дера бавно, страница по страница...
Разбира се, триста шейсет и осмата страница е условно понятие ... Има романи, които никога не стигат до своята триста шейсет и осма страница. Има и такива, които направо започват от нея. Опитните писатели, почти винаги успяват да я заобиколят някак в своите писания. Но опитният читател винаги надушва, че тя е някъде там, макар и ненаписана ...

- Хора - отвърна накрая. - Не искам да живея с тях, нито да бъда като тях.
Тръпка ме прониза. Гави ме притисна до себе си и каза:
- Ще си ида, но ще се върна. Да, ще си ида, но ще се върна за теб...
- Не си отивай - мъката стягаше, като с клещи, гърлото ми.
- Ще си ида, както и ти, защото всички деца си отиваме. Но ще се върна. Кълна ти се, ще се върна за теб. И ти ще ме разпознаеш.
Беше като в сън, все едно сомнамбул говореше. Но за мен тези думи бяха толкова отчайващи, толкова жестоки, че не се сдържах и изкрещях:
- Не си отивай, не искам да си ходиш...
- Не може, ние растем... - ми отвърна много бавно. Вече не говореше като дете. Говореше така сякаш беше самото време...
- Като порастваме си отиваме и никога, никога повече не се връщаме. Само аз съм сигурен, че ще се върна за теб, защото аз и ти сме различни...

Ако човек положи известни усилия да изглежда нормален, ще си спести доста време, през което спокойно да бъде такъв, какъвто иска да е.