Цитати

Вярвам, че всеки човек, четейки някаква книга, режисира свой собствен филм в главата си, придава точно определени лица на персонажите, издига декори, чува гласовете им, долавя миризми. И за това, когато този човек отиде да гледа филм по роман, който му е харесал, винаги излиза от салона с усещането, че е бил излъган, и винаги си казва: "Книгата е по-хубава от филма.

Искаш ли да промениш начина, по които другите се отнасят към теб, първо промени начина, по които самия ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателна за всеки бодил, който другите може би ше хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози.

Селянин

Със същата кола,
с която превозваше тор и жито,
по същия път,
по който отиваше да оре и сее
и сред същата тишина,
раждала дните му,
един ден
го откараха на селските гробища.
Дали защото му бяха познати
колата и пътя, и утрото;
дали защото не вярваше
в последното тръгване
или разбираше,
че вече е късно за връщане -
той бе спокоен
и дори се усмихваше.
Ала за миг,
посред нивата неразорана
и обрасла с тръни и бурени,
преди да го спуснат
в дълбоката яма,
той сякаш отвори очи
и се смръщи:
Както над другите тук,
так и над него
двата квадрата земя
ще си останат занапред незасяти!

Но тогава нищо не разбирах. Дори не се досещах,че бих могъл да нанеса на някого толкова дълбока рана, че никога повече да не се възстанови, че човек може да нарани другиго, просто като съществува.

Всички живеят различно и умират различно. Но в крайна сметка това няма никакво значение. След нас остава само една пустиня.

Е, може би няма няма точно да ме мразиш, но нещо ще си отиде...

Единственото, което трябва да направиш е да чакаш. Да седиш мирна и да чакаш момента. Не се опитвай да променяш нищо насила, просто наблюдавай как се развиват нещата. Постарай се да ги възприемаш непредубедено. Тогава съвсем естествено ще разбереш как да постъпиш. Но всички постоянно са заети. Прекалено талантливи са, затънали са в работа. Прекалено погълнати от себе си, за да мислят непредубедено.

Не, не са като хората. При машините чувството е, хм, по- ограничено. По- определено. При хората е различно. Чувството постоянно се мени. Ако например обичаш някого, любовта непрекъснато се преобразува и се колебае. Вечно се пита, преувеличава, губи се, отрича или наранява. И най- лошото е, че нищо не можеш да направиш, не владееш нещата.

Като всички игри и любовта е игра на грешки.

"Ти цялата земя ще носиш вкъщи,
аз вечно ще я търся вън."

След като се любеха вече осма година
(а можем да кажем: любеха се добре),
любовта им изчезна съвсем без причина,
сякаш бе шапка или цигаре.

Те бяха тъжни, но пак се желаеха,
целувката сякаш пак същата беше,
какво да направят и двама не знаеха.
И тя се разплака. А той мълчеше.

От прозореца можеха навън да погледнат.
Той каза, че пет е часът и е рано,
време е някъде на кафе да поседнат.
В съседство подрънкваше някой на пиано.

Отидоха в близкото кафене на квартала,
внимаваха чашите си да не разлеят.
Вечерта ги завари с уста онемяла.
Седяха сами, а луната бе цяла,
и просто не можеха да го проумеят.

Заблудите подхранват порив смел,
но то не е току-така.
Не всеки мъж, за Индия поел,
открива и Америка.

Куин се хвърли на Блей, вкопчи се в раменете му и се овеси в цялата си тежест.
- Задръж ме. Обидата ти ме остави бездиханен. Аз съм като изтъкан.
Блей изпъшка и се опита да задържи Куин да не се стовари на пода.
- Казва се истукан.
- Изтъкан звучи по-добре.
...Куин внезапно пусна Блей и изпъна дрехите си с рязко дръпване.
- А сега ме обиждаш и на чест. - С лице към Джон той взе позиция за фехтовка.
- Туше.
Блей се засмя.
- Това е ан гард, глупако.
Куин хвърли поглед през рамо.
- И ти ли, Баруте?
- Бруте.

Да си дебел е най-гадното, най-отвратителното, най-скапаното нещо на света. Като, нали, отивам да пазарувам в нормалните магазини, а големите номера са скрити най-отзад, все едно са порносписания.
Тръгна да пробвам нещо - направо се чувствам като някоя престъпница, а етикетът с многото хиксове е винаги огромен. Аз като съм дебела, да не съм сляпа, я.

Куки е дъщеря ми ... Аз я бях целунал на изпращане. Тя ме беше погледнала някак особено. Някак мило и особено. Както се гледа човек, на когото, въпреки че е лош, си помогнал. Почувствал си се добър и затова вече малко обичаш този човек. Защото той, може даже и с лошотата си, ти е помогнал да бъдеш добър.

- Здравей...аз съм Адри - пророних.
За момент, който ми се стори безкраен, той остана неподвижен като статуя. Внезапно обаче подскочи - с един от тези подскоци,които ме бяха накарали да повярвам, че може да лети и извика:
- Адрррри...!
Прозвуча като боен вик, но беше любовен. Прониза ме като светкавица.
- Ела,ела...-повтаряше.
Или по-скоро крещеше. Само знам, че ме очакваше с разтворени обятия и ме прегърна.
Аз стисках очи, без да разбирам добре защо. Когато ги отворих обаче, още ме държеше в ръцете си и силно ме прегръщаше.
Нещо сънувано или преживяно преди много време ме споходи: познавали сме се от по-рано или щяхме да се опознаем в бъдеще, което още не бе дошло. Но се случваше в осезаемото настояще, толкова жестоко, колкото и обедната светлина, която понякога наранява...

Трябва да развия духовна сдържаност толкова съвършена, че дори да ме вкарат в затвора да се чувствам свободен като птичка в небето.

Говоря за себе си, всички го разбират,
но от доста време(винаги време)
зная, че в мен си ти,
и тогава:

Не ни достига времето
или ние на него,
оставаме назад от толкова тичане,
вече не ни стига денят,
за да живеем едва половин час.

Когато човек приближава смъртта,започва да вижда само най-важното,само това,с което не иска да се раздели.И смирено се опитва да съхрани в съзнанието си Красотата и Обичта,за да ги носи в себе си през Безкрайното пътуване,което му предстои.
...
Аз съм един отчаян самотник,тръгнал гол и наранен,с разкъсана душа и сломено сърце към Свещената пустош,сляпо пазейки златната искрица на последната си надежда,която може да се стопи само за миг в онази необятна Вечност, из която се скитат душите на мъртвите.И ако сгреша,нека тогава душата ми завинаги се пържи в Ада.Нека.
...
Иска ми се някой да е до мен и да ми маха за сбогом.Но съм сам,съвсем сам.И само един блед спомен се спуска сякаш от нищото,за да ме погали,преди да стана от камък-споменът за златистия смях на Странност в една далечна прозрачна утрин,окъпана в слънце,и нежната усмивка на Майа,която седи на коленете ми и гали лицето ми,за да ми покаже колко е щастлива.Толкова е хубаво,толкова е хубаво,толкова е хубаво...

Мислеше, че е късмет да си гений, понеже е начин да си спасиш живота.