Цитати

Гласът на Джери се отдръпна, разпадна се на компонентите на слушалката- метал и кристал.

- Жалко, че не сме се срещнали по-рано - чу се да казва Ела.
- В живота няма такова нещо като рано или късно - възрази Азис. - Всичко се случва точно когато трябва.

- Пет пари не давам за ада и рая. Бих предпочел да угася огъня в ада и да подпаля ада, та хората да обикнат Бога не за друго, а заради самата любов.

...изтезанията, на които човек може да се подложи сам, нямат край. Адът е вътре в нас, раят също.

- Е, ако Шейтанът наистина е чак толкова несломим и лукав, както твърдиш, излиза, че ние, хората, нямаме причини да виним себе си за своите злодеяния. Случи ли се нещо добро, го приписваме на Бога, а всички лоши неща в живота отдаваме просто на Шейтана. И в двата случая сме освободени от всякакви критики и самонаблюдение. Колко е лесно така!

- Не знам какво търсиш тук, но не ми е до празни приказки с теб - укори го шейх Ясин. - Я се сбогувай, а ние ще си продължим часа.
- Заявяваш, че няма да разговаряш с мен, затова пък непрекъснато говориш за мен - отвърна Шамс.

Анадола се състои от какви ли не религии, народи и кухни. Щом ядем една и съща храна, щом пеем едни и същи тъжни песни, щом вярваме в едни и същи суеверия и нощем сънуваме едни и същи сънища, защо да не можем да живеем заедно? Знам невръстни деца християни с мюсюлмански имена и невръстни деца мосюлмани с кърмачки християнки. Нашият свят е като река: всичко тече и се смесва. И да има вододел между християнство и ислям, той трябва да бъде по-гъвкав, отколкото си мислят книжниците и в двата лагера.

Ако имаше нещо, което беше научила от кореспонденцията си с Азис, то това беше, че колкото по-спокойна и сдържана е, толкова повече децата споделят с нея. След като беше престанала да тича след тях, те бяха престанали да бягат от нея.

Вината е причината да разкриваме на любимите си хора тези тайни, тези истини. В крайна сметка това е егоистичен акт и някъде в основата му се крие убеждението, че постъпваме правилно, че като изкараме истината на бял свят, това някакси ще облекчи вината. Само че няма.
Вината, подобна на всяка друга самонанесена рана, се превръща в нещо постоянно, реално като самия акт, който я е породил. Изкарването ѝ на повърхността единствено я превръща в рана на всички.

Устата на Норма зееше и поемаше микроба на истерията. С всяко задъхано издишване от нея излизаха цвилещи крясъци. Ръцете и се боричкаха пред нея , сякаш искаха взаимно да се унищожат.

Случва се. Човек си гради мечти, негови си неща, съкровени, а после животът не се хваща на играта и му ги събаря, един миг, една фраза, и всичко се срива. Случва се. Та нали не за друго живеенето е окаян занаят. Налага се да се примиряваш.

... да пишеш на някого е единственият начин да го чакаш, без да си причиняваш болка.

... животът не е достатъчно голям, за да побере всичко, което желанието е способно да си представи.

... сред всички възможни съществувания за едно трябва да се закотвиш, за да можеш да съзерцаваш ведро всички останали.

Правят неща, жените, понякога, от които се изумяваш. Можеш цял живот да се опитваш: но няма да си способен на онази лекота, която имат те понякога. Леки са отвътре. Отвътре.

Човек си строи големи истории, това е истината, и може да им вярва с години, няма значение колко безумни са, и неправдоподобни, носи ги в себе си и толкова. И е щастлив дори, с такива неща. Щастлив.И би могло да не свършва никога.
Но ето че един ден се случва така, че нещо се счупва в сърцето на голямото фантастично построение, так, без никаква причина, счупва се внезапно, и ти стоиш и не разбираш как така цялата тази приказна история вече не е в теб, а пред теб, сякаш е лудостта на някой друг, а този друг си ти.Так. Понякога стига едно нищо. Дори само въпрос, който изплува. Това стига.

Почти всеки ден, от години вече, взема в ръка перото и пише. Няма имена и няма адреси, които да сложи на пликовете - но има един живот за разказване. И на кого, ако не на нея? Той мисли, че когато се срещнат, ще бъде хубаво да положи в скута ѝ кутия от махагон, пълна с писма и да ѝ каже
- Чаках те.
Тя ще отвори кутията и бавно, когато поиска, ще чете писмата едно по едно и проследявайки по обратния ѝ път километрова нишка синьо мастило, ще прегърне годините - дните, миговете, - които този мъж, преди още да я познава, вече ѝ е подарил.
Или може би просто ще обърне кутията и слисана пред смешния снеговалеж от писма, ще се усмихне, казвайки на този мъж
- Ти си луд.
И завинаги ще го обикне.

Животът не може да бъде прекъснат лесно. Човек не умира, докато нещата променени от него, са живи. Следите, оставени от него, са единственото доказателство,че е живял. Докато съществува и най- малкият спомен, човек не може да бъде забравен, да умре.

Горчиво е да бъдеш дете- рече си тя. Има толкова нови и чисти повърхности, върху които може да се драска.

Може би нищо никога не се променя. Може би се случват само непроменими неща.