Цитати

Никога не сме достатъчно далеч,за да се намерим,никога-достатъчно далеч-за да се намерят-бяха онези двамата,далеч,повече от всеки друг и сега-вика гласът на Елизевин,от реките истории,които насилват душата й,и плаче Адамс,усещайки ги да се оттичат,тези истории,най-после,накрая,свършили-може би светът е рана и някой сега я зашива в тези две тела,които се преплитат-и дори не е любов,това е поразително,а е ръце,и кожа,устни,шемет,секс,вкус-тъга,може би-дори тъга-желание-когато го разказват,няма да изрекат думата любов-хиляди думи ще изрекат,премълчавайки любов-мълчи всичко наоколо,когато внезапно Елизевин усеща как гръбнакът й се скършва и умът й се избелва,стиска този мъж в себе си,сграбчва ръцете му и мисли:ще умра.Усеща как гръбнакът й се скършва и умът й се избелва,стиска този мъж в себе си,сграбчва ръцете му и,виждаш ли, няма да умре.

Аз не че съм искала да бъда щастлива,това не.Исках...да се спася,ето това е:да се спася.Но късно разбрах накъде е трябвало да вървя-накъдето са желанията.Човек очаква,че други неща спасяват хората:дългът,честността,да бъдеш добър,да бъдеш справедлив.Не.Желанията са тези,които спасяват.Те са единственото истинско нещо.Бъди с тях и ще се спасиш.Но твърде късно го разбрах.Ако му дадеш време,на живота,той се извърта странно,и безпощадно-и си даваш сметка,че вече не можеш да желаеш нещо,без да си причиниш болка.И тогава всичко се проваля,няма начин да избягаш,колкото повече се мяташ,толкова по-здраво се заплита мрежата,колкото повече се бунтуваш,толкова повече се нараняваш.Няма излизане.Когато беше твърде късно,аз започнах да желая.С всичката сила,която имах.Причиних си толкова болка,че ти не можеш дори да си я представиш.

После се обърна,приближи се и направи това,заради което бе живяла.Сгуши се зад гърба му:придърпа колене нагоре към гърдите,изравни стъпала,докато не усети прасците идеално прилепнали,двете бедра меко сключени,коленете като две чаши,закрепени една върху друга,глезените разделени от едно нищо,сви малко рамене и плъзна ръце,събрани,между краката.Погледна се.Видя едно старо момиченце.Усмихна се.Черупка и животно.
Тогава си помисли,че колкото и непонятен да е животът,навярно го прекосяваме с едничкото желание да се завърнем в ада,който ни е родил,и да го обитаваме редом с онзи,който веднъж ни е спасил от него.Хрумна й да се запита откъде ли идва абсурдната вярност към ужаса,но откри,че няма отговори.Разбираше само,че нищо не е по-силно от инстинкта да се завърнеш там,където са ни разкъсали,и да повтаряме този миг с години.Само с мисълта,че който ни е спасил веднъж,може да го прави после завинаги.В един дълъг ад,същия като онзи,от който идваме.Но внезапно милосърден.И без кръв.

Мъжът се скова и остана така,леко наведен напред,с точното усещане в сърцето,че сега всичко свършва.Но жената вдигна ръце,бавно,и като пристъпи напред,го прегърна,отначало нежно,после притискайки се към него с безнадеждна сила,с глава,облегната на рамото му,и цялото тяло,протегнато да търси неговото.Мъжът беше с отворени очи.Чувстваше тялото на жената,което го обгръщаше, и ръцете й,леки,в косите си.Затвори очи.Взе жената на ръце.И с всичката си сила на старец я притисна към себе си.
Когато тя започна да се съблича,с усмивка каза:
-Не очаквайте кой знае какво.
Когато той легна върху нея,с усмивка каза:
-Вие сте прекрасна.

После коленичи на земята и повдигна капака на отвора.Имаше едно момиченце там вътре,сгушено настрани,с ръце скрити между бедрата,с леко наведена напред,към коленете глава.Очите му бяха отворени.Насочи пистолета към момиченцето. Момиченцето извърна глава и го погледна.Имаше тъмни очи със странен рисунък.Гледаше го без никакво изражение.Устните му бяха полуотворени и дишаше спокойно.Беше животно в дупката си...Свитите колене, ръцете между краката,стъпалата в равновесие едно върху друго.Главата леко наведена напред,да затвори кръга.Господи,колко беше хубаво,помисли си.Кожата на момиченцето беше бяла,контурът на устните му съвършен.Краката се подаваха изпод червена поличка,като на картина.Всичко беше така подредено.Всичко беше така изпипано.
Точно.
Момиченцето обърна пак глава в предишното положение.Наведе я малко напред,да затвори кръга.

...аз всъщност е трябвало да съм нощна пеперуда, но после е станала грешка, и така съм се озовала тук, но не точно тук е трябвало да кацна, и затова сега всичко е малко трудно, нормално е всичко да ме наранява, трябва да имам много търпение и да чакам, сложно нещо е, нали, една пеперуда да се превърне в жена...
Исках да кажа, че аз го искам, живота, и бих направила всичко, за да го имам, всичкия, който съществува, толкова много, че да полудееш, няма значение, нека и да полудея, но този живот аз не искам да го изгубя, аз го искам, наистина, дори да боли до смърт, да живея, това искам. Ще се справя, нали?
Нали ще се справя?

В своя "Калигула" Албер Камю изразява безметежното щастие да живееш чрез следните четири слова, които наистина са изключително показателни: "писък на бързолети в зеленото небе".

Господи, дари ми голяма любов, която да озари и опустоши живота ми!
В покоя на сърцето и късното лято изричам тази молитва не без трепет, знаейки от опит, че малко по-горещи да са желанията ми, винаги се сбъдват с времето.

Порочността придава на любовта особен вкус, нагарчащ наистина, но пък чрез опростяването и разголването на желанието - съвършено незаменим.

Така или иначе, пътища няма - пътищата се правят с ходене!

Бедният ми ... аз му бях приготвила вечеря за богове с вино от кръвта ми и ястия от духа ми, ... а той е искал чиния с боб, която да отопи със залък и да си оближе пръстите ...

Нима не разбират,че колкото повече се забравя,колкото повече се отдам на този последен призрак на живота и любовта,толкова по-нещастен ще ме направят?За какво ми е вашата природа,вашият Павловски парк, вашите изгреви и залези на слънцето,вашето синьо небе и вашите предоволни лица,когато целият този безкраен пир започна с това,че единствен мене сметна за излишен?За какво ми е цялата тази красота, когато всеки миг,всяка секунда трябва да знам,принуден съм да знам,че ето дори тази мъничка мушица,която бръмчи сега около мене в един лъч на слънцето,и тя дори участвува в целия този пир и хор на природата,знае своето място, обича го и е щастлива,а аз само съм изхвърлен от съдбата и единствено малодушието ми пречеше досега да го разбера!

Знайте,че има един предел на позора,когато човек осъзнава собственото си нищожество и безсилие,предел,зад който той не може да отиде и от който започва да чувствува грамадна наслада в самия позор.

Добре,приемам всичко това,необходимо е,но все пак остава вечният въпрос:защо е било нужно моето смирение?Нима не могат ей тъй просто да ме изядат,без да искат от мене да пея възхвали на този,който ме е изял?

Страхувай се сега, един ден ще станеш смел!

Сутринта , преди да тръгне за работа, майката си прибираше сина и го успокояваше, казваше му, че всички хора на изкуството са отрепки.

Страх ме е, когато мигам. Страх ме е, че през секундата, в която окото ми загасне, на мястото ти ще се плъзне змия, плъх или друг човек.

Косите и на двете пукаха и пускаха синкави мълнийки...

Спя, дишам със затруднение, пълна съм с пясък и пясъчни бури.

Обаче липсата на щастие все още не може да се нарече нещастие, нали така? Сигурно животът просто е такова нещо: липси, които са знак, че нещата все пак някъде съществуват- щом осъзнаваме липсите им.

Този вятър беше съвсем безумен да броди по никое време!

КОй би могъл да установи точната зависимост между една смърт и една среща? Впрочем интересува ли се някой от преплитането на невидимите причини и известните последици, които изтъкават основата на нашите дни и създават близостта между хората?