Цитати

Бедното момиче остана самичко,без обувки и без ръкавици,сред страшната и студена финландска земя.То тръгна нататък,а насреща му се зададе цял рояк снежинки.Едни от снежинките приличаха на грамадни грозни таралежи,други на стоглави чудовища,трети—на малки бели мечета с настръхнала козина.Но всички бяха ослепително бели, всички бяха живи снежни парцали.
---
В това време малката Герда влезе през голямата врата на палата.Буйните ветрове насреща й утихнаха,сякаш заспаха.Герда прекрачи в широката пуста зала и видя Кай.Тя го позна веднага,хвърли се на шията му,притисна го силно и извика:
— Кай, миличък Кай!Най-сетне те намерих!
Но Кай не се помръдна и продължаваше да седи все така неподвижен и вцепенен от студ.Тогава Герда заплака.Топлите й сълзи покапаха по гърдите му,проникнаха в сърцето му,размразиха ледената му обвивка и стопиха зрънцето от дяволското огледало. Той я погледна и...

Слушайте,започваме!Когато стигнем до края на приказката,ще знаем повече,отколкото сега,защото ще приказваме за един лош магьосник.А той беше най-лошият от всички магьосници,защото беше самият дявол.Веднъж той се намираше в много весело настроение:беше сполучил да направи едно огледало,което имаше това свойство,че всичко хубаво и добро,огледано в него,се изгубваше,а грозното и лошото изпъкваше и се виждаше още по-лошо,отколкото бе в действителност.Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня,а най-красивите хора — грозни и гнусни.Лицата им бяха тъй обезобразени, че мъчно можеха да се познаят.Всичко туй забавляваше страшно много дявола.Минеше ли през ума на някой човек някоя добра мисъл,в огледалото се явяваше мигом обезобразеното й отражение—така че дяволът не можеше да се сдържи и се кикотеше радостно на хитрата си измислица.Най-сетне не остана нито едно царство и нито един човек, които да не бяха се огледали осакатени в него.Накрая им се поиска да хвръкнат на небето и да се подиграят със слънцето...

Научих се да не живея в миналото и да не мечтая за бъдещето, приех живота такъв, какъвто е, заради самата мен, а не в името на нещо нереално! И се почувствах по-добре!

Трябва да има и някой след нас, който да гледа залезите и да брои падащите звезди, да се смее и плаче.

Когато в един прекрасен ден смътното и неясно притегляне към майчинството, което така или иначе живее във всяко женско сърце още от детството, започне да се надига и израства в непреодолимо желание за дете. Тази мисъл: "Искам бебе" е може би най-съкровената мечта на всяка жена. Понякога се получава неочаквано, друг път - закъснява. А Понякога? Понякога... поредният тест за бременност предателски показва само една розова чертичка... Към гърлото ти се придвижва буца и отново една сдържаш сълзите си. Или може би по-скоро не, защото те отдавна са се превърнали в едни непрестанен вътрешен поток. Поток от сълзи..., от обида..., от разочарования...

Животът - това е кръг от раждане до раждане. Когато погледнем децата си, ние разбираме, че се е случило най-важното в живота ни - и това сме го направили ние!
Когато видим внуците си, ние разбираме защо сме родили децата си - кръгът се затваря! И тогава... тогава имаме усещането, че вечността е в нашите ръце.

Ако започвах живота си отначало
Бих си позволила да греша повече следващия път.
Бих живяля по-спокойно.
Бих постъпвала по-глупаво, отколкото този път.
Бих вземала на сериозно по-малко неща.
Бих разчитала повече на късмета си.
Бих пътувала повече.
Бих изкачила повече планини и преплувала повече реки.
Бих яла повече сладолед и по-малко фасул.
Може би бих имала повече истински проблеми, но по-малко въображаеми.
Сигурно сте разбрали, че съм от хората, които живеят разумно и здравословно – ден след ден, час след час.
Да, преживяла съм своите звездни мигове.
Ако можех да живея отново, бих изживяла повече такива моменти.
Всъщност, бих се опитала да няма нищо друго. Само мигове.
Един след друг, вместо да изживявам толкова много години ден след ден.
Бях от хората, които никъде не тръгваха без термометър, грейка, дъждобран и парашут.
Ако можех да започна всичко отначало, следващия път бих пътувала по-леко екипирана.
Ако можех да започна живота си отново, бих ходила боса от ранна пролет до късна есен.
Бих танцувала повече.
Бих се возила на повече въртележки.
Бих набрала повече маргаритки.
Надин Стеър - 85 - годишна

Морето нямаше как да се види оттук, макар че присъствието му се усещаше.Малко по-шумна тишина, малко по-солен въздух. Мъгла, която се срамува да се покаже в пълния си вид, но прави далечината сива.

"Той крещеше, крещеше, крещеше. Болката. Богинята! Болката!"

Уморен съм, шефе. Уморен съм да се скитам по пътя самотен като птичка под дъжда. Без приятел, при когото да ида или да ми каже откъде идваме или отиваме, или защо. Уморен съм от хората, които се държат толкова грозно един с друг. Уморен съм от болката, която чувам и усещам по света всеки ден. Твърде много е. Чувствам го като парченца стъкло в главата си. Разбирате ли?

Томаш осъзна, че родителите му се виждат за последен път, че това беше моментът, в който щяха да се обичат за последен път, оставаха им само мигове, за да си кажат сбогом и да поемат по различни пътища. Няма по-болезнена раздяла от раздялата, която е завинаги. Без да може повече да се въздържа, със свито гърло от напиращите чувства, Томаш се свлече над баща си и силно го притисна към себе си. Прегръщаше го, целуваше го, изпълнен с горест, най-сетне шлюзите се бяха отворили, реката от сълзи бе рукнала от очите му, носейки мъката на осъзнаването, че това е прощаването.
Навеки.

- Онова, което имам да казвам, не е сложно за разбиране. Сложно е да се направи така, че да не изглежда сложно, разбирате ли? - намигна Луиш.

- Знаеш ли, хората минават през живота като сомнамбули, притесняват се за незначителни неща, искат да имат пари и слава, завиждат на другите и се тревожат за неща, за които не си струва да се тревожат. Животът им е лишен от смисъл. Само спят, ядат и си измислят проблеми, с които да се занимават. Дават приоритет на второстепенното и забравят основното. - Поклати глава. - Но проблемът е, че смъртта не е абстракция. Всъщност тя вече е тук, зад ъгъла.

- Не, синко. Не разбираш. - Приближи най-сетне лъжицата до устата си и после я пусна. - Живеем живота си така, сякаш е вечен, сякаш смъртта е нещо, което се случва на другите, а от нас е далече, толкова далече, че дори не си заслужава да мислим за това. За нас смъртта е нещо абстрактно.

Я вас любил: любовь еще, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.
Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам бог любимой быть другим.

Да вярваш или да не вярваш, е проява на малодушие. Човек или знае, или не знае, и толкоз.

Само ги погледни, тези млади блудкави бащи, които хрисимо помагат на малките си женички с готвенето и чистенето и прекарват цялата събота в грижи за прекрасния си дом. Да се чуди човек как са успели да се чукат достатъчно често, че да направят скъпоценните си дечица. Най-вероятно дори и това не са правили - в наши дни всички забременяват ин витро и раждат с цезарово сечение. Всички се разхождат напред-назад с тъжни лица и оплакват смъртта на религията. Това, което според мен е тревожно, е смъртта на греховността. Без греховност хората не са вече хора, а просто овце.

"Само един човек се мяркаше там, като един призрак.
Той беше Мунчо.
Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана.
Обесиха го на касапницата.
Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира."

"Никой подарък не е в състояние да ти върне обичта на човека, когото си лишил от личното му самоуважение."

"Доброто възпитание е може би онзи външен заглушител, който не дава да се разбере, че ти се пръска сърцето"

"Зная, че понякога прибягваме до лъжата от доброта. Но не вярвам това да носи добро. Болката от истината е бърза и отминава, докато бавното разяждащо страдание от лъжата никога не изчезва, като вечно кървяща рана."