Цитати на NeDa

Понякога вражда, дошла в нечакан час,
отрича любовта. И тя се скрива
дълбоко под листата на всеки цвят и глас.
В униние застива...
В безплодие горчиво...
Тогава всички същества като в мистичен шах
върху дъската черно-бяла на живота
са тласкани в квадратчетата "риск" и "страх".

И всеки е една съдба самотна.
1974

Отвъд нея залязващото слънце нагъваше града на хармоника от тъмни и сияйни ивици.

Светът управлява делата си така, мислеше си той, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот. А хората го приемат, затварят си очите и го наричат "международно положение" или политика, или война, или пък си създават свое пространство, напълно отделено от цивилизацията, което назовават личен живот.

и си мислеше, че любовта не е доброта, нито пък щастие. Тя невинаги беше нещастна с Кийт и с Дориго не винаги изпитваше щастие. За нея любовта беше пламването, избухването на вселената в даден човек и неговото избухване във вселената. Любовта беше унищожение, разрушителят на светове.

Като че ли изминаваха километри между изреченията.

Плачът е нещо незначително -
въздишката - е нещо дребно.
Но от товара им натрупан
човек умира постепенно.

Ако идваш наесен -
лятото ще отстраня -
с усмивка и с досада -
както се пъди муха.

Ако след година дойдеш -
месеците наред
ще навия на кълбета
в моето чекмедже.

Ако векове те чакам -
с пръсти ще ги броя -
докато паднат пръстите -
на голата земя.

Ако съм докрай сигурна,
че ще те видя отвъд -
бих захвърлила живота си -
като люспа на път.

Но без да разбирам времето,
то ме боде - със бяс -
една оса прокълната-
сама се жиля аз.

Тревата върши толкова малко!
Зелена всякога да остава -
и да развъжда пеперуди -
и пчелите да забавлява.

И цял ден музика да слуша -
вятърът да ѝ прави компания -
и да държи слънцето на скути -
и на всички да се покланя.

Росата да ниже на мъниста -
и да става толкова фина -
че пред нея да бъде груба
и една истинска херцогиня.

И дори - умирайки, да ляга
сред такива ухания и билки -
такива миризми заспали -
и талисмани от боровинки!...

А накрая - в царствените плевни -
да сънува старата си премяна.
Тревата върши толкова малко -
че бих искала сено да стана.

Казват - лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката - като жилите -
със възрастта се подува.

Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

Има нещо особено в лекотата, с която възприемаме хората, с които сме израснали, били са ни близки във времето, в което характерът се оформя или излиза на преден план. Възприемаме ги директно, без посредническата роля на мислите. Почти всичко, което човек знае за брат си, го знае интуитивно.

Чувствата са като вода, винаги се оформят според обстоятелствата.

Слънчевите лъчи се плиснаха по пода.

Изникват нарциси, бяла съсънка и потайниче. И ето че между дърветата по склоновете се задържа топъл въздух. По огрените от слънцето възвишения пъпките се разпукват, тук-там се виждат разцъфнали вишни.
Когато си на шестнайсет, всичко това оставя своя отпечатък, защото за пръв път знаеш, че е пролет, долавяш го с всичките си сетива. Този пръв път е и последен, защото всички следващи пролети бледнеят в сравнение с първата. Ако освен това си и влюбен, е, тогава... тогава просто трябва да го понесеш. Да понесеш цялата радост, цялата красота, усещането за бъдеще, което откриваш във всичко.

Малко неща са по-трудни постижими за въображението от това как студен и натежал от сняг пейзаж, застинал и безжизнен до сърцевината си, едва няколко месеца по-късно е потънал в топла плодородна зеленина и тръпне от най-разнообразен живот: от пеещите птици, които прелитат между дърветата, до рояците насекоми, увиснали като гроздове тук-там из въздуха. Нищо в зимния пейзаж не предвещава мириса на напечен от слънцето пирен и мъх , напращели от сокове дървета и открити езера, с които пролетта и лятото насищат околността. Няма и следа от чувството на свобода, което те връхлита тогава, когато единственото бяло петно са облаците, които се плъзгат по синьото небе над синята река, течаща бавно към морето и съвършената му блестяща повърхност, на места нарушена от камъни, от полъха на вятъра, от къпещи се хора. Всичко това не е тук, няма го, наоколо е тихо и бяло и ако нещо наруши тишината, то е студеният порив на вятъра или крясъкът на самотна врана. Но то идва... Идва... В някоя мартенска вечер снегът преминава в дъжд и преспите спадат. Някой предиобед през април по клоните на дърветата вече има пъпки, а в жълтата трева се е появил зелен нюанс.

Ще свети месец, остър като брадва,
ще зъзнат пожълтелите листа.
И само циганите ще се радват,
от гроба ни кога крадат цветя.

из"ЩЕ МИНЕ като вятър лек тъгата"

Лявата ти ръка лежи под главата ми.
Дясната ме - ме прегръща.
Шепотът ти потъва в душата ми
и в любов ме превръща.

Знам - неразумна. Знам - закъсняла.
Знам - не в тон с моята есен.
Песен-любов за душа и тяло.
Лебедова. Но - песен.

Литературата, колкото и разпалено да я отричаме, позволява да се спаси от забрава всичко онова, върху което съвременният поглед, от ден на ден все по-безнравствен, е склонен да се плъзне с абсолютно безразличие.

Една прашинка – колко прелест,
непостижима простота!

Това, с което си богат,
не можеш да го притежаваш...

Въпросите ги задава разумът. Отговорите ги дава интуицията.