Цитати на NeDa

Дано я е хубаво написала. Исках я от редакцията, но не ми я дават. Защото нямали такава практика. Исках да видя да не би да е изпаднала в излишни възхвали, занесии и пр.
***
Сега да видим какво е писала Цилито (Цилия Лачева). Дано не се е нещо разнежила или пък да е засилила чувството на роднинство.

Прощавай, Павлина, че те занимавам само с делови въпроси, но ти си ми отдушника и ще търпиш. Както знаеш, другари-мъже нямам. С никого не общувам - само с Йорданка. Това саможивство не е хубаво, но няма време за общуване. Па и другарство се поддържа с ходене по кръчми, аперетиви, по госте. Здравето ми не позволява да бъда гуляйджия. Така да мога да карам живота, без големи здравословни компликации - ще бъде добре.
И на края те прегръщам
и толкоз
Ц. Лавренов

в мрака, когато разноцветните дневни дроби се заменят от целите числа на нощта.

Адвокатът пишеше толкова бързо, че човек го заболяваха очите от мяркането на молива му.

едва ли забелязваше нещо, освен че лястовичките цвърчат силно, вечерно, като стрижат с черните си ножици боядисания въздух...

и като се наведе ниско над кревата, се залови да го застила наново, стелейки се като че ли и тя самата.

Дядото и бабата (той - треперлив, проскубан, с кърпени панталони; тя - късо подстригана, с щръкнала бяла коса и толкова слабичка, че би могла да облече копринен калъф от чадър) се разположиха на два еднакви стола с високо облегалки;

Навън се развилня -простичко, но с вкус режисирана - лятна буря...

Цинцинат все гледаше в книгата. Върху страницата попадна капка. Няколко букви през капката от петит се обърнаха в цицер, издуха се като под оставена лупа.

Нека да кажа тогава, че написах тази книга с твърдото убеждение, че никога не е имало и не може да има "добра" война. Моята беше от сравнително добрите (стига, разбира се, подобни бедствия да могат да са добри) и въпреки това бе ужасна, кошмарна. Толкова ужасна, че през тези три десетилетия пазех ужасния спомен за нея, грижливо обвит в защитената пелена на забравата, и щях да съм много доволен, да го бях оставил заровен там... но не издържах, защото Прастарата лъжа - временно поставена под съмнение от разгрома във Виетнам, пак печели поддръжници; шепот, който скоро току-виж се превърнал в пронизителен вик, тласкащ ни отново към кървава касапница.
Dulce et decorum est pro patria mori.

Пръкнала се в Ада, много преди Омир да я освети, и оттогава отпратила толкова хора към лудост и разруха, тази Прастара лъжа трябва да бъде низвергната.
И ако книги като моята трябва да имат специална цел... то нека тази цел бъде такава.

През 1977 година Фарли Моуът участва в международна среща на писателите в София, посветена на укрепването на мира и разбирателството между литературните творци и народите в света.

Сетивата ми бяха притъпени, само че не от алкохола, а от някакъв вътрешен бунт - просто душата ми се бе захлопнала за всичко наоколо. Крачех сред тишината в себе си, без да чувам нищо друго, освен ехото на страховития вятър...

Бях хлътнал в един свят на сенките, на отколешен мрак, на дивашко насилие. Свят, в който "птиците не пееха".

Баща ми ме предупреди за това в писмо...
"През дните занапред не забравяй, че войната причинява на хората необясними неща и че човек хич и не предполага как ще му се отрази тя, докато не си сръбне до насита от попарата ѝ. Най-нещастните след войната не са ония, които са изгубили по някой крайник; най-нещастни са хората, на които са им простреляли душите. Кръчмите и Гетата и до ден днешен са претъпкани с такива клетници, осакатени още през моята война, и никой не разбира и не иска да разбере какво е станало с тях... Помня два шокиращи инцидента от някогашната ми рота в Четвърти батальон. И двамата бяха чудесни момчета, но и двамата стигнаха до самоубийство на фронтовата линия. Не, не че се застреляха сами - оставиха се да ги убият немците, понеже вече им беше писнало от всичко. Така и не разбраха обаче какво става с тях; че са се превърнали в празни, безсъдържателни черупки, че са били духовно осакатени, че са били изпепелени."

Джипът подскачаше по планинските пътища, взривени, изровени и изобщо съсипани от експертите по разрушения към Първа парашутна дивизия, когато се сблъскахме с едно ново за мене и особено грозно лице на войната... с бежанците, които мъченически кретаха на юг.
Никога преди или след това не съм виждал човешки същества, които да са по-жалки. Когато ги настигнахме, те се влачеха на групички по забулените от суграшица пътища. Бяха с черни размъкнати и прогизнали от дъждовете парцали, мнозина джапаха боси из гъстата кажи-речи вледенена кал. С безформени вързопи по раменете те се тътреха, свели неми, безизразни очи...
Всъщност онези усамотени гроздове от каменни колиби, накацали по негостоприемните си орлови гнезда в затънтената пустош, нямаха и не можеха да имат за когото и да било и най-малкото военно значение. Истината беше, че немците съвсем преднамерено и дивашки сринаха из основи близо дванадесет планински села единствено защото италианските партизани бяха нападнали техни парашутисти.

Границата между жестокото убийство и героичното кръвопролитие мъждука и се колебае... и става невидима.

Фенерът стои на един пън. Ръждясал, омазнен, със спукано стъкло и зацапан с издължена нагоре ивица сажди, той процежда мъждива, душна светлина над дърводелските магарета, дъските и земята наоколо. На фона на тъмната пръст треските стоят като безразборно нахвърляни мазки с мека бледа боя върху черно платно. А дъските приличат на дълги гладки дрипи, съдрани от монотонната тъмнина и обърнати с опакото навън.

Дъждът започна. Първите тежки, редки, бързи капки се втурват през листата и тупват на земята с дълга въздишка на облекчение от непоносимото чакане. Едри са като ловджийски сачми, топли като изстреляни от дуло; брулят фенера и злобно съскат.

Понякога не съм сигурен кой изобщо има право да определя кога един човек е луд и кога не е. Понякога си мисля, че никой от нас не е изцяло луд и никой не е напълно с разума си, докато околните не го обявят за такъв. Изглежда, не е толкова важно какво прави човек, а как хората гледат на него, като го направи.

Тогава открих, че думите са безполезни; че думите никога не изпълват онова, което се опитват да кажат. Когато той се роди, разбрах, че думата „майчинство“ е съчинена от някой, който е имал нужда от дума за това, защото онези, които имат деца, пет пари не дават съществува ли такава дума или не. Разбрах, че думата „страх“ е измислена от някой, който никога не е изпитвал страх; „гордост“ от някой, който не е имал гордост.