Цитати на NeDa

Дъжди небето, снежен вятър шиба,
необуздан,
настръхнал и свиреп.
А можехме сега в една колиба
да сме щастливи двамата със теб.
А можехме сега да крачим боси
и да оставят стъпките следи.
Една съдбовна обич да ни носи
към приказни планети и звезди.
Един от друг далеч да не се люшкаме,
в колиба да сме,
както в замък тих
и там да ни закриля от вихрушките
като орел крилатия ми стих.
Гората с абажури ще ни свети,
ще ни опива с дъх на чернозем,
а в апартамента всичко е пресметнато,
там няма огън где да накладем.

защото зная, че сред хилядите думи
няма думи за страдание,
от мъката не се плете поема.

Но вече толкова години
с теб се срещаме единствено насън,
и то когато съм така далече,
на някакво огромно разстояние
от моя свят - убежище уютно -
и този свят - огромен, непознат, -
от който имам основание да се боя...
И не любим, не брат, не син,
а теб единствения призовавам
с цялото си същество
и ти откликваш всякога
- безсмъртна е етичната ти същност, -
превърнал си се в ключ
за уталожване, за мир и за отмора на сърцето
сред най-невероятна суетня.

Селско гробище

Понякога във мойто скитане,
преди да стигна до живота,
аз минавам край смъртта.
Във гънките на планината -
селски гробища.
Навеждам се:
- Тежи ли вечността? -
Не отговарят мъртвите.
Тежи.
Ний хората не сме достойни
и нямаме търпение
да понесем и сто години.
Все бързаме да си заминем,
уж за да скъсаме
със всичко земно,
а всъщност -
да се слеем
със земята...

Ако не възпреме психопатите,
мигновението ни дели от Нищото

Дали?
Аз писах твойто име по снега,
затъвах в преспи, губех се в тъга,
а зимата ме гледаше студено,
виелиците виеха по мене.

Но ето че снега топи се вече,
изчезва бавно с него твойто име.
Със ручея и мъката изтече
и спомена по струите отмина...

Слънчева невеста

Всеки ден чаках ревниво
да мине над хълми и ниви,
да оглежда простора,
да спира при другите хора,
по скелите да се катери,
строежи да мери
с пергел от лъчи,
да мие очи
със бистра вода от чешмите,
да закача момите...
Накрая
да надникне и в моята стая...

Защо ли тъй дълго съм чакала
в тъмната стая?
Днес бързам, преди да изгрее,
навън да изляза.
Забеляза ме.
Целия ден гря за мен.
Вечерта ме изпрати до къщи,
целува ме и ме прегръща.
Уморена бях, но щастлива -
влезе с мен и в съня ми остана.
И насън - като млада Гроздана
аз невяста му станах.

Аз и ти
на Надежда Московска

Току-що се беше настанила в хотелската стая, след осем минути трябваше да бяга за срещата и си взимаше душ, когато на вратата се почука.
- Под душа съм! – извика тя, но чукането продължи.
Опита да се поизмие от пяната, покри се с кърпа и излезе от банята.
На вратата продължаваше да се чука.
- Сега идвам! – каза тя, докато се опитваше да не се пребие по плочките, но изведнъж ѝ светна. – Кой е? – извика.
- Аз съм! – чу се мъжки глас от другата страна на вратата.
Позачуди се, но отвори.
Ниският рус мъж се стресна.
- А! Не си ти?
- Ти не си! – тресна вратата тя и се заоблича трескаво.

Не, не, според мен ти просто си искал пак да полегнеш, да гледаш нагоре през короната на някое дърво, разделило с клони небето като късове от стъклопис. Всяко късче с различен цвят - уж синьо, ама зелено, в зеленото - по-смарагдово и по-веронезово, синьо- виолетово, с толкова съставки... Блокът се люлее зрял, трептят в него кадмиеви жълти и неаполитански - в отвеси, а се пройрадват едни червени водоравни нишки...

Наближи нов духов оркестър, който дънеше Тих бял Дунав по такъв бездарен начин, по какъвто можеха да дънят само квадратите от математическата.

Целувахме се бавно, като изследователи, проучващи химическите свойства на страстта, електрическия заряд на отчаянието, радиацията на самотата, мимолетното втечняване на времето.

лятото нараства,
небето прибира дъжда си и остава само слънце.
тогава следобедите започват, без да имат ясен край.
топлината трайно се настанява в кожата ти.

привечер улиците те водят
някъде, където сладоледът се топи.

чупливо е да обичаш

трябва ли
да сложим морето в чаша
и облаците върху лист хартия,
да накараме слънцето
да слезе
в черно-бяла снимка,
да се приближим до нещо вечно,
за да го стопим
в минутите на своя живот?

не ме мислиш, не съм твой.

тя
живее с въпроси в очите,
цигара между пръстите,
с пъпка на цвете вместо сърце.
в очакване миналото да ѝ стори път

вали
равномерно, спокойно.
ние
скитаме по улиците без чадър,
дланите ни образуват площад.

по небето птици
висят на конци от светлина

Маймунката била в лошо настроение. Затова тя седяла на една финикова палма и ядяла фурми. Колкото повече ядяла, толкова по-голям апетит ѝ се отварял. Ала настроението ѝ, кой знае защо, не се подобрявало. Било ѝ вкусно, но тъжно.
В този момент маймунката видяла слончето. Слончето също я видяло и извикало:
- Маймунке! Боата ти праща поздрави!
- Благодаря! - рекла маймунката. Тя слязла от палмата, избърсала ръцете си в тревата и протегнала ръка. - Давай ги!
- Какво! - не разбрало слончето.
- Как какво? - учудила се маймунката. - Поздравите. От боата. Давай ги тук.
- Не са у мен - казало слончето.
- А къде са? - разтревожила се маймунката. - Къде си ги дянало?
За всеки случай маймунката надникнала зад ушите на слончето, но там наистина нямало никакви поздрави.
- Ти си ги загубило! - закрещяла маймунката. -Признай си, че си ги загубило.

— Претърпелите слонокрушение благополучно са изхвърлени на брега! — удовлетворено казала боата.
— Боичке - заявил папагалът докато се изправял, - според мен твоят сън е ужасно страшен.
— Нищо подобно! - възразила боата. - Обикновен сън. Със средна ужасност. Значи - продължила тя, - сънувам, че попадате на необитаем остров. И още щом попадате там, той веднага става обитаем.
— Защо? - учудило се слончето.
— Защото сега вие то обитавате - обяснила боата.
— Аз ще обитавам на дърво! - казала маймунката и се покатерила на палмата.
— Слизай! - настояла боата. Тая палма не ми се е присънила.
— А коя ти се е присънила?
— Никакви палми не са ми се присънили - заявила боата. - На този остров няма палми.