Цитати на NeDa

Открих звезда

Предвкусвам паника в научните среди.
Становища предвкусвам и диспути.
И дълги нощи телескопи и бради
в небето ще осъмват като луди.
Къде е? Как се казва? В кой квадрант?
Между кои известни се намира?
Въпросите ще падат като град.
Звездата трябва да се номерира.
Открих звезда.
Отчайващо откритие - звезда.
Да беше лек, листо или лепило.
Да беше. Но се случи за беда
едно неподозирано светило.
Открих я, а не мога да я дам
във плен на лещи и на бюлетини.
Ще скитам в потресение и срам
по сини улици и по площади сини.
Открих звезда.
Докоснах я, в ръцете я държах,
разхождахме се бавно по земята.
Съзряхте мен, защото аз блестях,
но аз бях спътникът, а тя - звездата.
Не мога нищо да ви обясня,
ала за вас все пак ще ми е жалко.
Как сте живели толкоз времена
в небето си с една звезда по-малко...

Рисунка

Искам да те нарисувам
не със молив, не със четка,
с устни ще те нарисувам,
с благодарните си устни,
с десет пръстчета възторг...
Ще започна от лицето,
ще опиша крехък профил,
ще наподобя косите
на ликуващ водопад,
ще се върна на челото,
във очите ти ще падна
и на устните ти тънки
дълго, дълго ще се спра...
Искам да те нарисувам...

Момчета, страшно е да се замръзва
в етажи, във познанства, във палта,
във черепи, в които се не дръзва,
във страсти без звезди и без мечта.

Момчета, страшно е да се изстива,
презирайте до смърт добрата смърт
и нека във жестока съпротива
главите ни чудесно да горят!

По лумнали чела да ни познават.
По палещи дела да ни ценят.
И дланите, които ни заравят,
като прожектори да ни държат.

Градът под нас ще тътне жив,
от нас любовно сътворен
и сграбчил ни в жесток, щастлив,
незаменим със нищо плен.

В истинския образ на нещата
да оставя два-три лични щриха.

И така = живейте във числата!
Мене стиховете ме спасиха!

Изненадващо минаваме през деня и през нощта,
Денонощно се превръщаме от надежди във неща.

Вярвай в крушата узряла - семинар за семена!

Има една-единствена беда -
да те напусне даже и морето.

Молитва от Ботев връх

Моя древна земя, побеляла от кости и преспи,
моя гневна земя, почерняла от мъка и кръв-
дай ми оня бунтовен напев на хайдушките песни
и зеления пламък на знамето с български лъв!

Дай ми тъмната болка на свойте безпаметни рани
и дълбокия плач на Марица, Огоста и Вит!...
Като млад богомолец издигам душата си в длани
от върха на балкана, в мъгли и в балади обвит.

И те моля, земя, помогни ми докрай да остана
влюбен в пъстрите люлки на твоите нощи и дни,
залюлей ме над пропаст, приспи ме на равна поляна
и сърцето ми в извор, в камбана и в меч превърни!

Аз съм кръвен потомък на твои борци и поети -
помогни ми до гроба и в гроба да бъда такъв:
да живея под светлия изгрев от светли завети,
в боевете за тебе да падам безстрашен и пръв.

Помогни ми за тебе да плача, да пея, да страдам,
с твоя вятър и с твойте жита и реки да шумя,
с твойте песни спокоен да влизам и в рая, и в ада -
с твойте песни - божествена, българска, моя земя!

като погледнеш надесно, ако е сутрин, първом ще съгледаш манастирските кози, посипани като ориз по ската.

Викаха му Майстор Турунджи, че не боядисваше само една оранжева боя, а много. Като туреше на купешката боя и малко изсушени зърна от калина с метличина, преждата светнеше.
Дойде невеста и му рече:
"Майсторе, вапцай ми едно пасмо за шар. Турунджиено."
"Какво турунджиено?"
"Еми..."
"Ама какво, бе джанам? Като невен, като калеш, като превтасала тиква или като слънце на заод?"
Те за това му требуваха билки, треви, корени и коренища всекакви.

Кабуре вижда, че тук майтап нема, и сваля капата. Което ще рече, че тая вечер той ще затвара кръчмата. Редко сваляше капата си. В нея беше целата му администрация. Паспортът, това беше навик да го носи със себе си от влашко време, разрешително от горския дърва да си насече, и то беше сгъвано и прегъвано безброй пъти, та с него беше гората свлекъл. Разрешителното боза да вари, то пък хич не се знаеше откога е. Имаше разписки за давани пари назаем и едно парче огризан химически молив, за всеки случай, ако потребва некъде подпис да се тури. Та сваля капата, ама току я придърпва към себе си. С едната ръка пие, с другата я е прихванал.

Навън вечерта вече е изяла очертанията на дърветата и постройките и ги предъвква някъде на спокойствие. Тишината е черна дантела, която бавно се спуска над града.

Навън две светкавици начупват на неравномерни късове далечината и в стаята за миг става светло, след това сумракът връща владенията си. Дъждът вече е дошъл и вали с несдържано нетърпение.

И що, че Сена тегне от калта,
че пролет, зима в този град едно са?
На влюбените стига пролетта,
която те сами си носят.

и вместо топло дружеско говорене
да си разменяме звънтеж на вилици.

Спокойствието в селото достига
и капе уморено тишината.

Мрачно настроение

Понякога и мене ме обзема
отчаяние:
ще си разрежа вените,
да изтече кръвта,
отровена с литература!
Да се съсири нежността!
Да се разпаднат клетките
на сантиментите!

Изтлявайки,
ще се превърна в елемент,
ще вляза аз
в съединение с пръстта
и нещо простичко,
и нещи искрено
- навярно цвете -
ще се роди
от нашия съюз!

Вайкане на трепетликите

Крадецът - вятър тази нощ обра ни,
Ала понеже го съзря луната,
разкъса наште нанизи-гердани,
пендарите ни пръсна по земята.

А сутринта - видял, че го презираме -
преви ни цели, уж да ги събираме...

Бяха го снели от еднообразните релси като детско електрическо влакче и сега не бе способен на нищо друго, освен да се постарае колелетата на тази дребна играчка отново да бъдат поставени точно върху старите релси, и то без по-нататъшни сътресения и сблъсъци, за да може играчката да продължи монотонния си ход по релсовия път, който беше безкраен, тъй като образуваше затворен кръг.