Цитати на NeDa

Изповед на своя рожден ден

...
Ах, изкушението идва от едно желание,
възпирано тъй дълго,
забавя ме копнежът да се полюбувам още
на децата,
да стискам нежно лапките им доверчиви,
да погаля пухкавите им коси.
Единствено чрез тях отново мога още с часове
да съзерцавам бялата мазилка на тавана,
да виждам фантастични сборища от образи,
да оживяват вещите, илюзии да изпълзяват,
мечти да се разхождат като сомнамбули
по стрехите
и да разбирам говора на птиците,
брътвежа на листата,
забравената красота на простотата...
Това ме бави още на земята.

29 февр. 67

Тази нощ неуморно, безмълвно е плела
пелени за полетата, бели повои.
На стъклата поставила чудни дантели
и родила деня в свойте бели покои...

Рано-рано кълвачът прегледа, прислуша
всички плодни дървета и литна със смях.
В телеграф се превърна капчукът - заслушах
със сърцето на майка и всичко разбрах.

Та това е за тебе, това е за тебе,
тия грижи, вълнения, смях, чистота,
лъч тъй радостен, мое предпролетно бебе!

Всички майки така като мене разбират
тези тайни предвестници на пролетта
и в предчувствия светли сърцата замират...

Майки,
Завържете, обуздайте психопатите!
Оънемете им науката, която носи Нищото!
Защитете любовта си и децата -
инак цялата поезия излишна е!

Пролетен вятър

Простряни ризи, хванати за шиите,
а другите разперили ръце
и махат срещу вятъра и викат:
- Ела по-скоро да ни разтървеш!

Черешката го моли да отмине,
защото вече цяла е във цвят.
Пердето иска с него да замине -
да плува дълго в този слънчев свят...

И, пролетта по стъпките познало,
девойчето със слепите очи
изнася стол, във дворчето остава,
и слуша, слуша, слуша и мълчи.

Усмихва се, запява после нещо,
и върбовата кошница плете,
и толкова щастливо се усеща,
като че вижда синьото небе...

Друг път Плевенският театър пак гостуваше във Враца. Дадохме няколко представления. В деня на тръгването ни за Видин дойдоха на гарата на ни изпратят много ученици и ученички от гимназията. След хубавите и сърдечни прощални слова и раздадените букети влакът пое на запад. Близо до града железопътната линия минава ниско, а отстрани има висок ров. Когато нашият тунел навлезе в този открит тунел, момичетата и момчетата в ученически униформи обсипаха вагона ни с цветя през широко отворените прозорци. Не се изненадахме, защото така беше и в града - всяка вечер сцената биваше затрупвана с цветя.

Разбрал, че основно начало за успеха на актьора е правилният говор, (Сава) Огнянов, който в живота бе винаги бързорек и не всякога ясен, на сцената бе образец с чистотата на езика, с удивително ясната си и ритмична дикция. Не случайно го наричахме "майстор на словото".
Огнянов работеше неуморно. Следеше всичко, което се пише за театъра, за сцената, за актьорското майсторство в цялата европейска литература. Владееше съвършено немски и руски и често ходеше в чужбина да гледа нови постановки. Имаше здрав, критичен поглед.

Липсата на общо образование ми наложи много да чета. В самообразованието никога няма "стига", никога няма "достатъчно!".

По онова време любим лектор на интелигенцията и работничеството не само в София, а в цяла България бе големият учен, професор д-р Асен Златаров. Неговите лекции в университета, дори по пряката му специалност - химия, се слушаха от студентите от всички факултети. Посещаваха ги много младежи, работници и граждани. Никога не ще забравя лекцията му "Всичко е вода". Така сладко и нежно, така образно и увлекателно говореше, сякаш слушаш не лекция по химия, а някаква поема!
Винаги заетият Златаров намираше време редовно да гледа всяка пиеса, в която играех, да споделя впечатленията си от играта, да ми каже искрени думи.

Най-хубавото, казваше той, идва нощем и на сутринта изчезва. Гисабуро умееше да цени това, което хората наричат "променлив свят", Оно.

животът наистина е по-голям от това да обичаш някого.

Мъгла наоколо,
мъгла
над цялата планета плува.
Мъгла, която би могла
и в мисълта да съществува.

Не чакай ясност.
Прекоси
мъглата в себе си, човече.
И непременно ще спасиш
това, което губиш вече.

Ще се завърне тя отново
в две длани да ме прибере,
да забележи всичко ново,
във всичко да ме разбере...
Вън ще забрави във мъглата
такси с разтворени врати,
от обич и от скръб огрята
по стълбите ще долети,
ще влезе и нетърпеливо
в прегръдка ще ме увлече
и нейното палто
щастливо
в нозете ни ще се свлече...
1956

Домът висок мълчеше в тъмнината.
Сред спящите прозорци на стената
един прозорец
светеше,
един,
от всичките останали различен
по туй, че още светеше самин.
И аз бях сам,
бях огорчен
и тичах
и изведнъж помислих си със яд:
"Защо ли грее
тъкмо тоз квадрат?"
Отгде да знам.
Съвсем бе неивестна
причината за тая светлина,
а да гадаеш никак не е лесно,
макар и интересно.
Може честно
да спори със съпруга си жена,
а той да се заканва зъл и бледен.
Или ерген, над ребуса приведен,
се мъчи да си спомни планина.
Или от грижите
будува тежко някой.
Или жена в коритото пере.
Или пък някой се бои от мрака
и лампата до сутринта ще грей.
Танцуват, може би,
дошли са гости
и до зори тъй ще се веселят.
А може би отдавна спят и просто
забравили са да я угасят.
Ох, как бих искал хората да бдят,
обзети от внимание тревожно
и седнали в кръг строг и откровен
да разсъждават върху нещо сложно
и много важно за самия мен.
1955

Строгите фасади не обичам:
те са лицемерни и сурови;
но затуй как силно ме привлича
чудото на задните дворове!

Тук едни над други до стрехите
се редят балкони от железо,
с клетки, накачени по стените
и сами подобни на кафези.

От зори, та чак до вечер късна
всеки ден от тях се носи викот,
песни, смях и говор непрекъснат;
птици и дечица чуруликат.

Всеки ден, докато падне мракът,
шетат тук жени червенобузи
със ръце, заголени до лакът,
и разкрити на гърдите блузи:

ту изстискат с две ръце прането,
свели кръст, насмалко да го счупят,
и на двора, сякаш от небето,
тежки буреносни капки тупат;

ту прострат бельото си пред взора
на съседа, без да се срамуват,
и с това бельо подобно кораб
готви се балконът да отплува.

Има празник в тези грижи малки
и понякога салюти има
в удара на гръмките тупалки,
в изстрелите прашни на килима.

Може би защото е на скрито,
тук животът пълно се разкрива
с постоянството си упорито
в своята безсмисленост щастлива.
1965

И сърцето най-сетне умира

На годините бързеят всичко отнася.
И сърцето най-сетне умира.
С безразличие ти отминаваш врага си,
преставаш да искаш и дириш.

Срещнеш ли тази, която си любил,
не намираш какво да ѝ кажеш.
Отдръпва смутено ръката си груба
пред взора ти просека даже.
1956

Въздухът трепери, лястовици
режат като ножици дъжда
и вървят по електрическите жици
капчици вода.
из "Синеокото момче", на Ал. Геров
1930

На заминаване

Зарад какво да жаля? Нямах
любовница, нито познат;
вървях и свалях шапка само
на ветровете в този град.
1929

Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.
1929

Лято

Листата на дърветата мълчеха
и сенките лежеха като локви.
Два облака стоеха неподвижно
на изток спуснали там котва.

1926

Миналата събота направихме една чудесна разходка в Княжево. Още щом пристигнахме, заваля дъжд. Решихме да идем в киното. Но касиерката нямаше да ни развали пари, та трябваше да обиколим всички съседни бакалници, докато намерим дребни. Най-после влязохме. В луксозния салон на киното имаше две-три еврейки, между впрочем благовидни, един ученик и още няколко простаци като нас (за мен и Полището е думата). Всичко 9-10 души. Понеже нямаше достатъчно публика, следователно и приход, оркестърът, състоящ се от един пианист и един цигулар, напусна залата.
09.05.1930