Цитати на NeDa

Изповед

"Не пожелавай къщата на ближния,
не пожелавай жената...
нито..."

Не пожелавай жената... десетата
от заповедите божии гласи.
А за мъжа - нито дума,
тогава навярно може.
И аз си го пожелавах,
и не веднъж, нито дваж,
и се сбъдваха понякога пожеланията.
Сега, ако съм грешна, Господи,
справедливо ме накажи,
но по-напред
заповедите си божии допълни,
да не изпада и друг някой
като мен в грях.

На небесата няма женитби,
там има само любов.

Земя под птица и хвърчило
люлее земните ми дни.
И нещо светло, нещо мило
в душата ми сега кълни.
Една кафява мека угар
в нозете ми прелива хлад.
Не мога да обичам друга
земя на тоя божи свят.
В безгрижие, като врабчета,
играят селските деца.
Надпяват се като звънчета
ликуващите им сърца.
Върти се оня пумпал смешен
на детството и всичко тук
е същото, каквото беше,
и само аз съм станал друг.

На въжето

Ветреят над мене дните ми
като циганско пъстро пране:
ярко наситени със синьо и жълто, с пембяно,
износени, недоизносени,
изпрани, недоизпрани -
тук - новичка кръпка, там - старо петно.
Изсъхнали и пресъхнали,
но не бързам да ги надиплям
в скрина дълбок на паметта си,
нека попиват още слънце и влага, и вятър,
за да ми лъхат по-дълго на пролет, на зима,
преди да се свия на топло
в постелята на земята.

Будилник за съвест

Съвестта се буди по никое време,
не признава утрин и вечер,
не дели времето на нощи и дни,
като слепокът не различава тъмно от светло.
За нея не можеш да курдисаш будилник,
ни да поръчаш час за събуждане.
Дълбае, върти и пронизва
и все нещо търси:
ту е старица, полусляпа и глуха,
ту търсач на води, най-бистри и чисти.
Уж я тегли доброто, истината и правдата,
а завършва нерядко
като същински убиец.

Снегът е заразказвал от зори...
Поглъщат шепота морави, склонове, гори,
топят се, чезнат в умиление
под него мурите, елхите с лишея по тях
и хвойната и лиственицата:
Дали е истина или измислица,
се питат и затъват в шепота като във грях.
А пръска им снегът в очите прах
и снема облаците ред по ред, -
небето цяло вече в нозете им лежи.
Дори звездите им свали накрая
и спря, въздъхна облекчено.
От облаци над него ни следа,
а там, където бе небето,
със трескав поглед на лъвица,
усетила беда,
остана да се скита
единствено самотната луна.

Какво си мисли зърното

Дори и никой повече за мен да не попита
и да остана все така зарита в рохкавия пласт
на мисли и на спомени,
ще мога цяла вечност
да си припомням, да тълкувам и да преценявам
живота си изминал сред себеподобните.
Увлечена в забавната игра
със окачените по наниза на дните ми
като за накит изсушени семена,
наричани любов, ненавист, искреност, двуличие,
какво ли ще открия и ще разбера?
Какво ли чувства и разбира зърното,
когато, от покой, от мрак обгърнато,
се свива и смалява,
додето коренът пълзи надолу през пръстта,
а стръкът си проправя пак нагоре път?
Дали се плаши от гризачи
или изтръпва пред прибързани косачи
които не умеят
от плевелите посева да различат.

Цял ден снегът кипя и вря,
раздухван от нестихващия вятър.
И, натежал след бясната игра,
се утаи като кристалчета от захар.

Във унеса на своето безветрие
избликналата тишина пое и мене.
Аз се понесох и заплувах в нея
като листенце над вода светена.

Все още съм далеч от всичко:
вървях, вървях като игла с конец раздянат...

Не съм била
1989

Да се любим отчаяно върху тая земя,
докато
светлината ни свети.

По-нататък е само безкрайният мрак.

- Не гасете любовната свещ.
Идва вечер.

- Нали ви е ясно защо Господ Бог е създал хищниците, другите животни, птиците, рибите, растенията? - настоял за яснота пети глас, не дочакал потвърждение и продължил: - Защото човешкото тяло се получило хилаво за Божиите чувства, мечти и желания, изродило някои от тях и не можело да ги контролира. Затова Създателят направил птиците, за да засили желанието на човека да лети и се извисява. Хищниците създал, за да намали кръвожадността му, тревопасните - за да забрави склонността си да преживя едно и също, росянката - за да се отучи от коварството, чакала - за да се откаже от мършоядството, рибите - за да се отврати от вечното мълчание и да контактува с другите човеци, свраките - да не го влече лъскавото и да не краде, папагалите - да не повтаря чужди мисли, орлите - да уважава свободата си... И така нататък.

Епитафия

Не тръгна той да търси громка слава
ни в кървав бой, ни в улична разправа;
А там, де зло разбойствува в тъмата,
Една любов оръжие занесе
И там, де култ е с векове лъжата,
На истина хоругвата понесе.

Под кръстно зло плещи се не превиха,
Ни сили в път, в трънлив път измениха,
В гранит гърди не кипна нивга злоба,-
За свой, за враг той имаше усмивка…
И тъй до край, и тъй дотук, до гроба, -
Герою скъп, най-лека ти почивка!

Безмълвна нощ и адски мрак...
и нигде звук и нигде зрак -
Почти допират о земята,
Тъй ниско виснат небесата.

Духът страдае притеснен,
Умът блуждае ослепен...
О Боже, дай една звездица, -
И глас, макар на нощна птица!

Докато бил в Долна баня, Лилиев прескачал от време на време до София при Димитър Подвързачов. При едно такова посещение у подвързачови именно той се запознал с Георги Бакалов. Тогава решили Николай Михайлов да се преименува Николай Лилиев.
"Николай - пише в спомените си Ружа Подвързачова - прочете стихотворението си "Като майка разтвори кадифената си пазва" ("Към природата" - писано в Долна баня - Г.К.). те решиха, че той трябва да има литературно име и по предложение на Бакалов започнаха да го наричат най-напред на шега "Лилиев" - и така си остана."

Една от красивите прояви на дружбата между тия "новоромантици" е това доверчиво препращане на свои (в ръкопис) и чужди стихове, послания, книги...

След първия погром, през есента на 1913 година Лилиев бил назначен преподавател в Свищовската гимназия, която и сам бил завършил преди десет години. Градът сега му се сторил по-запустял, но природата била все тъй хубава. Освен това в Свищовската търговска гимназия преподавали Владимир Димитров - Майстора и един немец - Хайнрих Каспар, с когото Лилиев се сдружил и тримата взаимно се обичали и уважавали.
- Майстора - казваше Лилиев - преподаваше краснопис. Той ме смайваше със своето трудолюбие. Рисуваше денонощно, най-често с перо. Беше увлечен в изкуството на Репин и често ми цитираше една фраза, която бе чел в някаква статия за Репин: "Он писал пером точь в точь как с масленными красками"... Майстора, нали го знаете, и сега си е същият, само че стана голям, прочут. И сега той работи денонощно, щудира, изучава детайлно и все си има по някоя максима за изкуството или за живота, която го ръководи и която внушава на другите.
Лилиев и Майстора запазиха своето необикновено, чисто и високо приятелство до края на живота си. Когато Майстора, след като бе обиколил света, се прибра в село Шишковци до Кюстендил и там се отдаде на бележита плодотворна работа, той често търсеше Лилиев...

Даниел обича ироничния декор, остроумието в оформлението, които придава ярка театралност на спектакъла... За него много важно е времето. При оформлението той иска то да се чувства и в декора, и в костюма, и в миналото. Похабената вещ или костюм има много по-голяма естетическа стойност, защото тя е свързана с човека, с живота, с усилията и страданието на хората, отколкото новата. Него не го блазнят коприните, лъскавите платове, сладникавите сценични тонове. Той обича памучната дреха, естествеността и беднотата на сцената...
проф. Любомир Тенев

Най ме смайва с какво мъжество и кураж Леон се втурва към актьора, разчовърква го, обърква го, вади го от кожата му, размества му понятията, намества му други, търси кое е това само негово, което той не е подозирал, че има. Това ще да е един от смислите на режисьорската професия за Леон. Значи той поема отговорността не само за представлението, за идеите си, за внушенията, а и за тия същества, които полека-лека стават негови създания. Не знам дали те за него не са най-важното. Човекът на сцената.
Ицко Финци

1971
Леон има премиера на "Ромео и Жулиета" във Видин. Слава Богу, свободна съм, вдигам се и - във Видин. ( А propos - никога не ме е привличала ролята на Жулиета. Може би защото с външния си вид подвеждам режисьорите да ме експлоатират все като "инженю наив", от което вече ми писва и ме хваща страх какво ще правя, ако продължават така. А и тая Жулиета, и тя си е точно това, за какво ми е!). Започва представлението. Салонът е фрашкан. Господи, добре че бях седнала на балкона! Иначе със сигурност щях да скоча на сцената! Никога до този момент не съм изпитвала подобно неудържимо желание да се включа и аз в тази игра, да бъда тази Жулиета, това диво дете-момиче, което яде филия с мармалад и са ѝ чужди всякакви сладникави, лирични окраски. Е, това е толкова неочаквано, невероятно и прекрасно, че чак ми се реве от благородна завист и от възторг!
Меглена Караламбова

А истината е проста.
Разбират я водата,
скалите, пясъка,
ветровете
и звездите.