Цитати на NeDa

Мъдрост

Като в приказка - дреме гората, в своя есенен накит от злато.
Нито птици унесено пеят, нито вятър в листата шуми.
Само пътят се бодро белее - но и той се стопява в мъглата,
и по него ний, сенки безмълвни, уморено вървиме сами.

Колко много напразна тревога, колко мъка в очите прикрита,
колко сълзи преглътнати мълком, колко плач във човешкия глас...
Безнадеждно самотни и чужди - всеки лута се, дири и пита -
а всевечната, земната мъдрост - тя разляна е вредом край нас:

да ликуваме с ведрата пролет, да горим с кехлибарното лято,
и наесен - с усмивка на обич към света, и прекрасен, и чист -
без тъгата на спомени празни, без страха пред надежди крилати -
да угаснем с вечерното слънце, да умрем с осланения лист...

Пасторал

Ти, който в летния зной уморено от пътя не бягаш,
и, като мене, в леса - хладен не дириш подслон.
Ти, който носиш в ръце - като жезъл - попътна тояга,
който по хълма вървиш - сякаш възлизаш на трон.

Кой е рода ти, не знам, но ела - и от дъбови листи
аз ще ти сложа венец. Кой си, не искам да знам:
Пан, олимпиец, пират ли, дошъл сред водите златисти
белите кораби ти пепел да сториш и плам...

Слушай: царица да бях, бих ти дала аз своето племе,
вожд да му бъдеш и цар - ти, моя поглед сразил... -
Пастирка малка сега - е сирашкия жребий мой земен,
стадото мое брои - три само бели кози...

Унес

Говори, говори, говори -
аз притварям очи и те слушам:
- ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...


Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?


Там ли, дато свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?

- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!

Съдба

През улиците здрачни, през къщите, стените,
през плачещия ромон на есенния ден,
през този град, погребан в желязо и гранити -
усещам, че ме чакаш - ликуващ и смутен.

Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,
усещам ти ръцете, протегнати насън,
усещам как се вслушваш за стъпките познати
и как сърцето трепва при всеки шум отвън.

И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат
и теглят мойта воля, ръце, нозе, очи.
И повече не мисля, и тръгвам, и не питам
в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.

Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистотел ли, или Кръстител?

и говореха, толкова светло красива
не съм никога още била.

Тя

Почеркът ѝ наподобяваше дантела, която някоя ръка е започнала да разплита, а после се е уморила и е оставила работата наполовина.

Сам
Този град-село между равнината и морето прикъта за кратко време самотата му и скръбта по умрялата. Учител!
Равнината и морето си приличаха толкова много, че отначало бъркаше посоките – запътваше се към сушата, а излизаше на водата. Като нямаше планина да затваря хоризонта дните изглеждаха дълги, безкрайно дълги. Вечерите бяха тъжни, утрините лъчезарни повече отвсякъде другаде със слънцето, което излизаше от морето червено, излъскано сякаш с керемиден прах. Чучулиги над земята, чайки над водата! На Костѝ се струваше, че те живееха във въздуха, там правеха гнездата си, там умираха. Огромният купол на небето бе на птиците и на облаците, които си съжителствуваха мирно, както хората и животните долу. Понякога духаше вятър – от морето влажен и солен, от сушата сух, прашен, той носеше вълма бурени и тръне, които се трупаха на преспи, както снегът зиме...

Младост
Додея ми, майко, робска орисия
в господарски двори и с тежко имане. -
Саван ми е пуста свилена премяна:
под чисти жълтици да превивам шия
под скъпи чумбери да прикривам вежди,
от гривни ковани с ръка да не сегна,
от сребърни пафти снага да ми тегне, -
тежко да присътпям, плахо да поглеждам...

Искам, майко, млада - младост да позная.-
Злато ми снагата, свила ми косите,
господарска воля - огъня в очите.
Довека ли, майко, младостта ни трае?
Да стана зарана, да ошетам двора,
па да литна в къра - и да ми е тесен -
сърпа да извия и викна песен,
та да потрепери равното Загоре...

Желания

Подобно хубави тела на мъртъвци неостарели,
затворени със плач във мавзолей сияен,
със рози на глава и жасмини при нозете -

такива са копнежите, отдавна отлетели,
без да се въплътят. Без да са преживели
една нощ нежда страст или едно лъчисто утро.

Йонийско

Макар че статуите им строшихме,
макар че ги изгонихме от храма,
не са умрели още боговете.
Земя йонийска, теб обичат още,
за тебе съжаляват и си спомнят.
изгрее ли над тебе лятно утро,
във бистрия ти въздух преминава
от техния живот потаен трепет;
и образът лъчист на крехък момък
понякога се мярва бързолетен
и твойте хълмове със крак докосва.

В очакване на варварите

Събрани на стъгдата, що очакваме?

Та варварите трябва да пристигнат днес.
***

Защото над вратите градски падна нощ,
а не дойдоха чаканите варвари.
Дошли от границите хора казаха,
че вече варвари изобщо нямало.

Сега какво ще правим без варвари?
За нас все пак те бяха разрешение.

Планината се постига трудно -
стъпка подир стъпка, все нагоре...

Какви илюзии възстанових в душата си!
Какви надежди за разлистване!
А мъдростта на зрялото си лято
бях загубил нейде в преспите.

Думи

И отново е пълнолуние
върху нашия път за някъде.
Вземи тая шепа думи
и ги хвърли срещу вятъра.
Разпилей ги във тъмнината,
зарови ги във ранни преспи.
Напиши ги върху водата
на тънки реки есенни.

Снегове и води тичащи
бързо ще ги изтрият.
Ще остана тогава самичък
там, където сме били ние.
Нещата като корали
ще разцъфнат за теб по местата си.
И светът ще стане нормален -
истински и понятен.

Тогава ще си щастлива.
А аз замислен ще гледам
от мене как си отиваш
и как се връщаш при себе си.
В дланта си ще стискам думи -
топли, но непоникнали...
И ще бъде пак пълнолуние
върху моя къс път за никъде.

От минзухар до минзухар
разкъсвайки света на зими,
върти се моя календар
в окръжности неумолими.

***
Далечен тътен, летен гръм
и щърк в зелено до колене,
търкулната леска по хълм,
обрасъл с облаци зелени

Тебеширени построения,
летен акациев дим,
мои тихи стихотворения -
къщички от пластилин.

Късни птици в небето висят
като странни отвеси.
Иде есен. Във мене мълчат
всички мои оркестри.

Не, не ще ме примами
равнината със близко лято.
Планината ми слага на рамото
кукуряк и игличе златно.

Върху пазвата ѝ корава
под свиренето на дроздове
кълвачи ме приковават
с минзухарени гвоздеи.

1970

Над баири с дерета сушави,
залюляно от тишина,
цяла вечер градчето сгушено
чака пролетна новина.

Натежали от вятър,
тополите
примирено превиха гръб.
Над баирите,
син и пролетен,
светна тънък въздушен ръб.
***
Сред площада
от вятър гонени
електрическите кълба
затрептяха пленени
в клоните
на сияещите стебла.

И измити, и крехки,
къщите
се тълпяха към тоя площад,
но стъписани,
все се връщаха
в тъмнините нейде назад.

Под таваните им варосани,
зад прозорци със тънък звън,
момичета златокоси
сънуваха
съботния си сън.

Момичета, мили момичета,
сънят ви е хубав, нали?
По зелени пътеки тичате
и ябълков цвят ви вали.

А вън един странник забравен
пресича вашия град...
И се сипе, и го завява
на годините белият сняг.