Цитати на NeDa

Подир дъжд

Така се диша подир дъжд.
Небе изпрано,
капки светят
и крачиш леко.
Изведнъж
те плиснат тихите дървета.

И режат стъпки свежата отава...

Някакво бъдеще беше започнало.

Господи, никой мъж досега не ме е виждал толкова цяла!

Често си представяше календара на живота си като шивашки метър, опънат върху масата. Ето, бяха минали трийсет и няколко сантиметра, но до втория метален край имаше още много. Първите двайсет сантиметра виждаше в зелено, следващите петнайсет в жълто. Напред квадратчетата бяха безцветни, само с цифри, които нищо не означаваха, още не бяха негови. Не искаше да мисли за бъдещето, но то идваше всекиден неусетно и стъпваше бавно по нещата в стаята му.

Дълго нещо е екваторът, си каза наум, и като тръгна по него, стигна първо до печката.

За нея той бил числителят на дробта, а тя била знаменателят и се мъчела да бъде просто единица, все едно, че я няма.

Спомен за дома
на Атанас Далчев

***
И ти си спомни двора с утрин росна
и птиците, нашарили пръстта.
Видя ли майка си? Тя лекичко докосна
кълбенце пухкаво, то скокна ѝ в дланта.

Ех, милата. Погледай я: по мокрите
пътеки крачи с босите крака
и топчетата сбита кал по ноктите
на пилето почиства със ръка.

Балада за пълнолунието

Преди да дойде есента
и лятото да си отиде,
по спуканите керемиди
луната слиза на света:
клепач в тополата подпре
и го загледа като птица,
а котешката ѝ зеница
очите му ще издере.

(И става
тази нощ
тогава
най-подозрителната нощ.
Луната мрачно управлява
притихналата си държава
и свети бяла като нож.
В седефената ѝ мъгла
щурците пеят възкачени
по най-високите стебла,
преди да рухнат овъглени,
безкрили и обезглавени
из окосените поля;
докато в празните легла
реките вените си режат

и хич не щат да забележат
как тъпо биволите стенат
между ярема и остенът
срещу водата придошла.)

И замирисва на море
човекът в угарите тъмни
и синурите им бездънни
оставя друг да дооре,
луната яростно напича
издъненото му седло
и корена си той отсича
с едно разлистено крило.

...Преди да дойде пролетта
и зимата да си отиде,
по спуканите керемиди
човекът слиза на света
и в розовата му слана
петите си отупва боси...
А в шепата си празна носи
две-три пшеничени зърна.

Вълчица

Тя дебне отдалеч стадата,
поспре се, тръгне пак напред,
а под краката ѝ земята
хрущи, скована в сняг и лед.

И погледът ѝ зъл и остър
разискря хищност, глад и стръв -
тя вижда вече крехки кости
и сеща дъх на прясна кръв.

Върви, де води я инстинкта,
намира преките следи
и се завръща после сита
с изцапани от кръв гърди.

Далеч оставят в студ полета...
Тя ляга в своя горски кът
и бързо малките вълчета
захапват майчината гръд.

Спят тъмни сили, що измъчват,
и стръвни мисли - кървав рой.
Сега очите ѝ излъчват
безкрайна нежност и покой.

Жажда

Лазят облаци дъждовни по небето,
лазят в топли слънчеви следи,
сенките си пущат из полето
да пасат с отпуснати юзди.

И поглеждат нанагоре всички -
ведрина от там да затече
и невидима тъкачка с водни жички
на огромен стан да затъче.

Чакат хора, лесове, ливади -
всичко в жажда огнена гори.
И за сянка моли, за прохлада,
камъкът на синора дори.

Ала облаците бързо отминават,
сенките покорно тръгват с тях
и сред тъжните полета си остават
хората и мъртвите цветя.

Ти, надеждо моя - облако лъжовен,
още ли се луташ в моето небе?
Аз не чакам вече капките дъждовни,
сянката поне си остави над мен!

Лек облак в небесата тича,
оттегля се все по-далеч;
тополата без страх разсича
на облака сърцето с меч.

А в града нас нищо тук не ни насища.
И сразени смъртно в своите сърца,
сменяме съседи, сменяме огнища -
нямат родни къщи нашите деца.

Есен

Земята като болник тежко диша
и вятърът разнася свойте вопли.
Къде са хубавите дни предишни -
през есента и слънцето не топли.

От страх и от предчувствие обзети,
дърветата пилеят свойто злато.
Окото на едно прекрасно цвете
е замъглено от росата.

С приведена глава стои то, слуша
и щом настъпи нощната прохлада,
над него есенните круши
една след друга падат,
една след друга потреперват
и сякаш времето отмерват.

Сега е нощ - сега е вече късно,
но кой смущава здрача?
О, малко цвете неоткъснато,
ти плачеш!...

Априлски дъжд в полето

Дъжд вали. Тъмнеят небесата,
все по-ниско спускат мрачен свод.
Наниз капки нижат дървесата
и ги люлят като първи плод.

Плач се плиска, но през мрак и болка -
радост носи пролетния дъжд,
цяло войнство от нивите наоколо
сочи росни копия от ръж.

У дома

Мама хвърля трошици на птиците -
те над двора летят на ята.
И от нейните тъмни зеници
капят тежки зърна доброта...

Приказка

Капчица роса
капнала на лист.
Ширни небеса
с погледа си чист
рано в пролетта
пила жадно тя.

Вятър разлюлял
бистри небеса,
листи връхлетял.
Капкате роса
паднала сама
в жадната земя.

Самота

Градът е стар, изглежда запустял,
дохожда само поща във неделя.
Години гледам през прозорец бял
как жителите гният от безделие.

Несретник там се скита край брега,
в морето дири неочакван кораб.
Ей пак дойде нечакано снега,
но аз ни срещам, ни изпращам хората.

Изпратила съм само мъртъвци
и в тази стая със стените сини
сънувала съм сватбени венци,
минавал са покрай мен годините.

И все ден изпридам ново повесмо,
и всяка вечер сричам книгата любима.
Дори и не очаквам никакво писмо,
защото никой не ми помни името.

Щастливи мигове и светли чувства
разрязвам с хладнокръвност на хирург -
обезсмъртявам, осмъртявайки.

Не знам безсмъртие,
което
не убива.

Битие

Работният ти ден
е една осемчасова
почивка.

Едно тлъсто и безформено заседание,
един или два телефонни звънеца,
една бременна папка, чакаща от седмици
твоето акушерство,
да се родят серия машинописни недоносчета.

Звънец в пет.
Благоприлична граница
между двете почивки.

Вечеряш с разбиране - тежко и мазно.
Блажено отпаднал, останал без сила,
храносмилаш.

Тънки тирета стават очите ти.

Сякаш те болят едновременно
шейсет и четири зъба -
така е кръгло лицето ти.
Като кръгъл печат на доволството.

В ръцете ти -
безсилен лебед, уловен за крилете -
виси вечерният вестник.

Но преди още двете дръзки стрелки
да отрежат със своята ножица
главата на девятката -
дали от мъркащата печка,
или от застланата меко кушетка
ненадейно изсвирваш със нос.

Туй е нежният зов на съня.

Проверяваш дали е добре заключено.
Заключваш вратичката на сърцето си -
съвестта да не чука по нея.
Нахранваш богато печката - цяла нощ да ти бъде верна.
Удушваш крушката, за да не ти се присмива,
когато захъркаш.

Девет часа в тъмния гроб на съня.
Битие!