Цитати на NeDa

Рой неродени словеса ли парят,
сърце под чужди покрив свива страх;
очи ми често в ужас се затварят,
като че призрак ражда се пред тях.

Ще доживея ли дене в чужбина,
в звука на чужда реч намерил сласт?
Или потъналата ми родина
ще викне в мен с неотразима власт?

Как чудотворно би зарасла рана,
как светнали би бездна и простор,
да зярнех аз отнякъде Балкана,
макар и от прозорче на затвор.

Ако милейш ме още, проводи ми
от моя роден край мал белег ти:
най-скромно цветенце, без дъх, без име -
в един молитвеник ми го прати.

Утро край морето

Звездите гаснат в дъжд от изумруди.
Тъй бавно татък слънцето изгре.
Блестят далеч в пустинното море
рибарски лодки - леки пеперуди.

Обтегнат възнак, люшка се денят,
отново като че се с дрямка бори.
Вълната тихичко с брега говори
и му разказва нощния си път.

Късно лято

Лист първа отронила, бука кръстата
полюшва се, цял настръхна;
глух ропот изпълни за миг самотата
и татък в горите заглъхна.

Тъй тихо е! Сякаш не искат пред есен
зефири лист с листа да свадат.
Самотно над своята бездна надвесен,
изглежда кат спрял водопадът.

Полунощ

Месец зад облак окъсан се скрива.
Вятър във ралупи черни се вре.
Дъжд самодивско хорѝще облива.
Вещица ссухрена билки бере.

Утро лъжовно тъмата разлюшка -
месец усмихнато лѝце отви.
Сред самодивско хорище вихрушка
вещица в лунните сърпове сви.

Навръх тополата

Кацнала е пъстрокрила птичка
на тополата на гол вършец,
кацнала е и от ранно утро
пее, кърши сребърен гласец.

Слуша я тополата печално
и листце да пошуми не смей;
гол вършец се само свежда
и певеца тихичко люлей.

Добре, хайде тогава! И да се завърне изцяло мажорен. Леко плаване!
То на плаването какво да му е лекото, когато човекът тежи като ледник. От години. И когато няма място под слънцето, дето да подслони самотата си. Да я извади, ей така, от себе си и да я остави на съседния стол като раница или да я заключи за два часа в банята.

При табелата ПЛАНА в началото на селото веднъж я спря, обърна я към себе си, дланите му минаха по косата ѝ, срещнаха се на врата ѝ и останаха там, за да изчакат какво ще наредят очите ѝ. Те мълчаха нерешително. На следващата вечер дланите му неизчакаха, а от врата направо тръгнаха обратно нагоре, срещу посоката на косата ѝ, и очите на двамата толкова се приближиха, че трябваше да ги затворят. И така много вечери подред. Все по-реално.

А най-бавна, несвършваща, е оная вечер с човека, дето дойде при тях край огъня, остави две дини и безмълвно си замина. Безпричинната доброта на глухонемия го беше покъртила.

Знаеха, че гробът ще е до този на майка им и че паметникът му ще е сложен, всички в селото още приживе се погребваха семейно. И вярно. До паметника на майка им от най-обикновена мозайка стоеше надгробна плоча от идеално ошлайфан черен мрамор със снимката на баща им. Братята се приближиха и на една крачка от паметника краката им се подкосиха.
ДАНАИЛ ЕНОВ НЕНОВ
(1940-2010)
Не може да бъде, ами че годината беше 2014! Значи, след като те са тръгнали, баща им се е е борил със самотата си, после явно се е предал и е престанал да иска да живее, живял е толкова години като мъртвец! Просълзиха се синовете и се наведоха едновременно към дребния надпис в долния десен ъгъл на плочата: "От признателните му синове". Нено прорида наум: "А бе, тате, прошка ли е това, или е наказание?". И Ено не можа да издържи. Коленичиха и двамата, единият с шишето с виното, другият с водата. Зърнаха за миг в огледалото на черния мрамор почти еднаквите си лица като в някакъв друг свят и без да се наговарят, замилваха буквите с потни длани. "Тате... тате..."

Забравиха и двамата да бъдат мъже, станаха отново деца и синове, отпуснаха сълзите си и заминаха назад, назад, там, когато той се връщаше през отпуските си, обличаше бялата риза, понасяше ги и двамата на ръце към люлките на сбора на селото, а майка им припкаше отстрани, пощипваше ги през късите панталони и примираше от радост.

Неподвижните очи на мъжа насреща я претърсваха спокойно и възпитано без да нахалстват. Харесваше ѝ това мълчаливо любопитство, остави му се, зарази се и надзърна и тя, но освен свобода, не можа да разчете нищо друго. Много различен бе този човек. Лицето му, ръцете, гласът, израженията - всичко ѝ изглеждаше различно. Светът сякаш се бе мъчил да го приобщи към навиците и повторенията си, но се бе провалил. И макар че нямаше нищо изключително в него, дори дрехите стояха свободни върху тялото му. Свободни, не широки.

После ходихме много пъти там и тя ме разхождаше из живота и из мислите си, а след всяка подобна разходка все повече исках да се вмъкна и аз някъде там, да си направя някакво местенце и първо мислите ѝ, а сетне и животът ѝ да започнат да обикалят нежно около мен. И това наистина се случи. Ходих на гости в квартирата ѝ. Там, в леглото, веднъж ми каза, че в ръцете ми се чувствала като нафора, като свещен хляб, направен от най-просто тесто. Реших да пробвам стила на татко, и отвърнах, че тестото ѝ хич не е просто и че като я галя, имам чувството, че милвам бял облак с човешка форма. И тя веднага ме гушна. Толкова ли пихтиеста била? Не, отвърнах. Толкова небесна.

Кураж

Във златото
на яловия пясък
един абсурден слънчоглед,
загледан в слънцето,
което гасне
всяка вечер.

Новогодишен сняг

В секундите, надбягани
от пулса на сърцето,
пристига сняг на прага ни
и става много светло.

Приижда с гръм и музика,
облечена във бяло,
среднощната илюзия
да почнем отначало -

да сложим ясна граница
на своя ден предишен
и върху чиста страница
ден първи да напишем.

След празничните изстрели
в пространствата далечни
ще срещнем нови истини
и хора по-човечни.

Тревоги ще изпитаме.
Ще стигнем нови цели...
В нощта прииждат дните ни
като снежинки бели.

... благотворителността в Англия е също една национална институция. Почти ежедневно в страниците на в. "Таймз" намира място една малка колонка, съдържаща имената на починали поданици на Н. В. Краля-император, сведения за тяхното имотно състояние и за сумите, които всеки един е оставил за благотворителни цели. Не трябва да се мисли, че тази колонка се отнася изключително до милионери в английски мащаб. Напротив, там фигурират и имената на притежатели на такива богатства, които не биха били считани и в България за особено богати люде. По-голямата част от тези състояния не надвишават сумата от един или два милиона лева, но въпреки това покойниците оставят значителни суми за подпомагането на училища, църкви и други подобни фондации, както и отделни суми за техните верни помощници или прислужници. По правило, завещанията трябва да съдържат суми за благотворителни цели и изключенията от правилото са незначителни.

Измежду многото концерти, които просто наводняват Лондон през зимния сезон, никой не е имал толкова голям успех и, във всеки случай, никой не ми е направил толкова силно впечатление, както изнасянето на увертюрата на Моцартовия "Дон Жуан" от сборните оркестри на берлинските и лондонските филхармоници, под диригентството на Фуртвенглер... малцина са могли да присъстват на подобен спектакъл, изнесен в огромния Алберт-хол пред многохилядна публика от няколко стотин майстори музиканти под диригентството на Фуртвенглер. Оркестрантите бяха наредени амфитеатрално, в седем-осем реда, а диригентът оставаше някъде долу, в самото подножие, върху малка площадка. Каква страшна сила се крие в тази малка палка, когато се намира в ръцете на един Фуртвенглер, каква власт съдържа разтворената шепа на неговата бавнодвижеща се ръка, която сякаш прибираше в постепенно затварящите се пръсти целия оргомен оркестров ансамбъл - музикантите, с техните инструменти и техните души...
19 февруари 1933 година

Когато най-после коледните празници минаха и вестникопродавците наново застанаха на ъглите на улиците, научих, че както всяка година на "Боксинг-дей", така и през изтеклата на "Боксинг-дей", в района на лондонската полиция не били отбелязани никакви произшествия или престъпления. Вестниците съобщаваха на видно место:
- Примирието между хората на "подземния свят" и полицията беше спазено честно и почтено: никакви престъпления на "Боксинг-дей".
По някаква стара традиция, чийто произход не можах да установя, на втория ден на Коледа почти всички полицаи в Лондон биват разпускани в отпуск. "Хората на подземния свят" - апашите и техните по-малки или по-големи събратя, спазват "джентлеменското споразумение" с полицията и си стоят мирно и тихо по домовете, с цел да дадат възможност на техните естествени неприятели, полицаите, да отпразнуват Рождество Христово между близките и семействата си... Чуден народ, наистина!

Ръцете ни и в самота
на две разчупват хляба.

Слънцето изглежда никога няма да се покаже над Добруджа и парцаливите мъгли тъй и ще засипят със сиви отрепки продородната земя. А бурените тъкмо такова време чакат - избуяват не с дни, а с часове над нежните кълнове на слънчогледа и царевицата. Ще отстъпят ли кооператорките пред враждебното небе, чиято влага прониква до костите, пред тежката кал, която превръща нозете от глезените надолу в безформени черни гюлета, пред мъглите, които закриват всякаква радост от погледа? Не. не е женската армия оная, която да вдигне ръце и да захвърли оръжието пред враг, пък бил той и такъв силен и опасен, какъвто е кишата. И замахват те със своите оръжия, с мотиките срещу този враг - метър по метър, ред по ред, нива след нива.