Цитати на NeDa

Годишният акт стана, както е ставал винаги в Битоля, с голяма тържественост. Присъстваха много видни турци, можду които и самият валия. Изпяхме в негова чест рдна песен за султана и после се мина към зрелищно изпитване на някои от отличилите се ученици, за да се покаже техният успех. На мене беше дадено да направя един химически опит. Отделих от водата кислорода и водорода, обяснявайки същевременно извършвания процес, и после с един кибрит запалих водорода. Как съм треперел, преди да изляза така на показ пред толкова хора, аз сам си знаех. Но учителят ни Минджов искаше непременно аз да бъда. Валията следеше с внимание опита и когато се свърши сполучливо, чух го да казва: "Машалла." Той опсипа учителите със своите похвали за всичко, показано тоя ден. Училищата на турците бяха тогава на много ниска степен и те гледаха с учудване на всичко, което виждаха у нашите. Завистта им дойде по-късно.
(около 1895)

Прилежността беше изобщо голяма. Повечето от нас влязоха в училището, както се влиза в църква, с някакво благоговейно чувство.

Когато се пренасям най-далече в моите детски спомени, виждам се как, малко човече, припкам подир неговите стъпки, щом той се запътваше към градината. Тая градина, с обикновени размери, но която във въображението ми се чертаеше като грамадна, беше първата ми вселена. Тук природата се разкриваше всеки ден пред мен със своя разноцветен живот и със своите чудеса. Дядо ми работеше и приказваше. Той ми разправяше за всичко, което бе пред очите ми. За разкопаната земя - колко нейният дъх е приятен; за мравките - колко са работни; за овощните дървета - как по цвета им се познава колко плод ще дадат. За какво ли не? За птиците, които идеха да правят пакост, за пеперудите, за осите...

Освен през зимата той прекарваше цялото си време в градината. Градинарствоо бе художеството на неговите младини и той се връщаше към него с радост, любов и някакво поетическо чувство, което го сливаше с природата. На зеленчука, овощните дървета, цветята той приказваше, както се приказва на живи същества. Той насърчаваше доматите да зреят, хвалеше на розите хубостта им и като ашладисваше някоя слива, казваше ѝ: "Хайде сега да те видя." Ние бяхме трима братя, но никой от нас не бе свързан с дядо ни с такава обич, както аз. Имаше между мене и него някакви тайнствени нишки. Докато да почна да ходя на училище, ние бяхме цял ден неразделни.

Дядо ми Раде бе родом от Съпотско, живописно село, разположено под един хълм, на няколко километра от Ресен. По вековния обичай в околията той отишъл, още невръстен в Цариград и работел с надница в градините, сетне взимал сам градина под наем, обработвал я на свой ред с надничари и замогнал...
По това време дядо ми купил къща в Ресен, настанил там семейството си и станал гражданин. Богатството му не останало обаче за дълго в неговите ръце. Нещастието пожелало той да се сдружи за някакво предприятие с трима ресенци. Той бе неграмотен и доверчив, те били писмени и лукави. След известно време на съдружие те му представили едни сметки, които го изкарали не само разорен, но и длъжник. Тая измама, която унищожи пред очите му плода на толкова години труд и пестеливост, жестоко наранила у него сърцето на човека, вярващ в хората.

Дядо ми и майка ми бяха, докато бях малък, моето любимо общество и първото ми училище.

4 октомври 1923 г.
Драги Стефан Цвайг!

Получих писмото Ви и книгите - сърдечно благодаря. Това, което пишете за Р. Ролан силно ме обезпокои, макар естествено, да знаете, че човек колкото е по-самотен, толкова повече придобива независимост и величие. Това е нещо съдбовно. И трябва ли да се оплакваме от него? За хора като Ролан самотата е наблюдателната кула, от която животът се съзерцава с по-голяма дълбочина и мъдрост.

М. Горки

14 май 1925 г.
Соренто

Смятам, че за нашего брата, за руснаците, би била много полезна скептичната усмивка на французите, понеже ние винаги твърде бързо вярваме и вярваме винаги сляпо. Ето защо завиждам на нация, която има един Монтен, един Ренан и един Дранс. Ще се съгласите с мен, че е малко трудно да се живее с Толстой и Достоевски. Нашият велик гений А. Пушкин бе убит преди деветдесет години, а едва сега започват да го четат, да схващат цялата дълбочина на дарованието му и да се очароват от мощта на неговия дух.

М. Горки

29 август 1923 г.
Залцбург

Душата ми блаженства, че мога да Ви изкажа своята обич и почитание. И не приемайте като натрапничество, ако Ви пратя две книги - тома с новели "Амок" и една книга върху изкуството на романа, "Трима майстори", която съдържа размишления върху Достоевски. Не е нужно да ги четете, не трябва да ми благодарите. Можете да ги подарите на някого непрочетени. Просто имам нужда да Ви дам нещо.
Но ако пожелаете да ми доставите голяма радост, пратете ми няколко ръкописни листа от Вашето творчество. Колекционирам такива ръкописи първо от любов към авторите, а после - за да проникна по-дълбоко в техния труд. От Достоевски притежавам две глави от "Унижените и оскърбените", от Толстой - две глави от "Кройцерова соната"; и двете ги придобих преди войната с много пари и усилия.
С уважение, Ваш
Стефан Цвайг

Аз съм лош пътешественик. Не, не че не бих искал да бъда никъде, да присъствам на нещо, да видя това, за което съм чел, слушал или поне имам предположения... Бих искал! Но много трудно понасям ходенето по мъките за паспорти, за визи, за обмяна на валута, ненавиждам висенето по митници, друсането във влакове и самолети (сигурно страдам от клаустрофобия), ужасявам се от колективните посещения и безразборното струпване около масите на официални приеми...
Най съм щастлив, когато от театъра до вкъщи мога да отида и да се върна пешком. По едни и същи улици. Нямам сили да разгледам цял един град или цял музей, или цял парк. От града ми стигат две-три улици, пазарът и рибният ресторант, от музея - три-четири зали с "мои" автори, от парка - една-единствена алея...

Театърът, говорещ на български - моето мъчение и моята надежда..

На добре зададения въпрос полеко се отговаря.

На български език говорят малко хора по света. Някои предричат, че ще стават все по-малко. Но на същия тоя език се пишат и произнасят не по-малко красиви истини и откровения, отколкото в което и да е прочуто кътче на планетата. Аз лично много ценя това. И съм горд, че и Константин Илиев пише на български. На истинския - коравия, съвременен, стоманено-режещ български език. Тоя, който на сцената може да звучи като спасителен скалпел.

Когато векът деформира света, не вярвайте в отбраната! Минавайте в настъпление! Никога не съм могъл да се освободя от тоя тръбен звук, който дочух още при първата си среща с драматургията на Чехов в оня благословен русенски зимник!

Зелено обещание

***

И в клоните се озелени една птица,
и се отскубна, и се блъсна в небето,
и по хоризонта потекоха гори.

Да простим, което е от обич.
Отмъщението е джуджето у човека.

Яснота

***
Защо, когато нямаме нищо,
даваме всичко - дори и живота си,
а когато имаме всичко,
не даваме нищо - дори и живота си?

Слушайте, живи!
Не вярвайте в рая!
Слушайте, живи! -
умряла е тая!

Стане ли дума за рая,
сред мъртвите пада голям смях.
Тук няма нищо.
Даже няма и страх.

1962

Опасност

В края на краищата любовта си отива.
Какво от това?

Тънката кора на мозъка
потиска клокоченето на сърцата.
Задремват вулканите.

Наоколо се заселват жители
и не подозират какво ги очаква.

1963

Защо и раждането, и смъртта
ни навестяват главно нощем?
Животът съобщава нещо тайно, поотделно
на всекиго от нас. Не вика.
Не викайте - ни казва той,
защото викането е като мълчанието -
никой не го чува.
Звездите вижте - те не викат.
Светят.