Цитати на NeDa

Мразя, че родителите имат силата да се намесват винаги и да развалят всичко. Така или иначе на човек му се налага да ги изключи, независимо дали са на хероин, или пекат курабийки. Те винаги ще искат да заемат място в живота ни, вмъкват се вътре с измама, със сълзи, цветя или плетки. Трябва да му е все тая на човек за родителите му, да ги зарови, забрави, да обръгне на присъствието им. Или рискува завинаги да остане тяхното дете.

Защо трябва винаги да търсим голямата приказка, защо да кроим велики планове там, където на първо време има само любопитство.

Начинът, по който гледат на нас, не се е променил. Онова, което се е променило, е, че вече не могат да ни отхвърлят открито. Просто малко по-лицемерно.

Момичета и момчета играят на любов и възпроизвеждат поведение, наследено от техните майки и бащи.

Хората имат такава нужда от свободно дишане, че си въобразяват какво ли не, за да поддържат слабата надеждица за по-различен живот.

Школата за търпение обаче е отлична. Какво значение има, че стоиш, потънал в мисли за дома, без сведения за всичко, което става там? Такива мисли могат само да влудят човека. Не мога обаче напълно да се примиря с този живот. Това не е нито живот, нито смърт, а някакво средно състояние. Изчакване, което ни коства най-пълноценните и жизнени години.

Главата ми -
кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър и дъжд и мъгла,
в полунощни поля.

Ако театралното изкуство е неосъществената мечта на Гео Милев - до края на живота си той така и не стана режисьор в Народния театър, - мисия, за която от младини вдъхновено се подготвя, то живописта е сякаш "завареното му дете". Надарен с точна ръка, той твърде отрано започва да рисува скици, изображения на писатели, карикатури, илюстрации с размах, с чистота в рисунъка и тънкост на графичния детайл, които обещават голямо бъдеще. Рисува много и страстно - с упоритост, която може да бъде присъща само на такъв характер като неговия.
Но колкото целеустремен, толкова и капризен е темпераментът на Гео Милев. Нехайно, небрежно - сякаш търсена раздяла с разлюбена жена, той изоставя рисуването. При друг това би било престъпление към себе си, при него е епизод от развитието му. Очевидно по-властна любов изпълва неговото съществование - към литературата и театъра. И той я носи до гроб.
Гео Милев е оставил няколко автопортрета.

Никога не споменахме какво се случи този ден на връщане от реката, когато се изкачвахме по неименната пътека. Продължихме да се държим така, сякаш нищо не се е случило. Но вече всичко беше различно. Вече нямаше как да не знаем, че най-голямата жестокост не се извършва след избора. Дори не е самият избор. Най-голямата жестокост се извършва преди, много преди това и именно тя прави избора възможен или необходим. Жестокостта на любовта. По-голяма или по-малка.
из "Ангелите отвътре"

Дните, в които ни се случва нещо важно, не започват непременно някак различно. Хубаво щеше да бъде да не става така. Би трябвало да има някакво предизвестие. Нещо простичко. Може би да получаваме sms
good morning, today is gonna be different, good luck
из "Свидни неща, които ми умират в ръцете"

Ти се роди пръв, им казваше често майка им, посочвайки Алфонсо. След това се обръщаще към Педро, ти не се бави много след него. Щом те видя, бабата рече, толкова са еднакви, че трябва да ги бележим още сега. Ако сега ги объркаме, повече няма да се знае кой е по-големият.
из "Еднакви"

Мислеше си, кога е престанало да ни е грижа?
из "Мухата и чашата с розе"

Но книгите не лекуват проклетията. Никога не са лекували, нито някога ще излекуват. Не помага желанието да вярваш в противното. Книгите не подбират и се предлагат на всеки, който иска да ги прочете. И ако носят спасение, правят го тъй безразборно и тъй непонятно, че никой не може изобщо да се надява на това.
из "Библиотеката"

Вик в тишината

Вятър иде от земята - август бавно се руши.
Спят на сенките стадата със слънчасали души.
Сури хребети се гонят в прежълтялата вода.
Съхнат нивите по склона, ходи в ниското върба.
Жал из въздуха се вдигна и се втурна право в мен,
че животът - още малко - и ще свърши като ден.
А ветрецът пак се носи - още времето тече -
и тревиците са остри като шпори на врабче.
Как ме дърпаха къпини, как животът ме въртя
и на тридесет години колко тегоби видях!
Пръстите ми на ръката никога не бяха шест -
ако е така нататък, да се издимя без вест.
Няма повече да жаля и било какво било...

И защо ли се търкаля слънчевото колело?

Сигурно за да догоня пътника на оня бряг
и като пешак и конник да отминем - брат до брат.
Но душата премалява - вятър житото плете,
заекът с ухото шава, моя страх да прочете.
После прекоси реката хълма, подивял от пек,
и потънаха в житата кон и шапка, и човек.
И отново се полюшна сянката като врата.
Сухо, пясъчно и пусто - да умреш от самота.
Камък от брега ще падне - тишината закипи.
Някъде животът шавне. И побърза да заспи.

На фара никой изобщо не разбра колко много съм плакал, както по-късно никой изобщо не узна, че мислех за Дориш като за ангел. Много разговаряхме помежду си, но не и за да си кажем най-важното. Не можехме да поемем риска от сближаване, стигаше ни проклятието, че не можем да избягаме един от друг. Вярно е също, че някои неща могат да се кажат едва когато станат други или поне когато имат вече друго значение.
В деня, когато Дориш дойде, онова място вече ме беше обсебило, както беше обсебило другите пазачи на фара, и аз вече не плачех и не усещах пясъка по тялото си. Не бях избягнал и слепотата на пазачите на фара, слепота, която помрачаваше всички цветове с изключение на синьото. На фара всичко беше винаги само синьо, искрящо при слънчево време, наситено при дъжд, бледо при мъгла, рехаво при вятър, плътно при мрак, винаги само синьо, синеещо море, синееща скала, синееща пяна, в онова място всички неща бяха пагубно сини.
из "Тази обграждаща ни синева"

Въздух няма! Блатна смрад
трови всеки порив искрен.
Вълци стадото пасат,
колкото и да не искам!

Фактът си остава факт.
Стадна психика ме мъчи.
И спасителният акт
е един – да се увълча.

Слепота

През очакване горещо
толкова любов напусто!
Мъча се да кажа нещо,
повален от силно чувство.

Не желаят и не слушат,
в погледа им - бариери.
Като охлюви се гушат
в къщички от недоверие.

Ех, утеха, в чаша вино,
и юмрук ударил маса,
и една сълза безсилна.
Нищо повече. Това съм.

Решение

Ида с гняв мълчалив, който устните хапе,
с тази горда ирония пак!
Догматично безсмислие, стига ме зяпа,
отмести се, туловище с мрак!

Върху светлия гръб на простора ще пиша
колко пъти съм бил без простор,
колко пъти едва ли не спирах да дишам
в многостенен, невидим затвор.

Ида, въпреки мерзкото ято от клюки.
Силен риск и по косъм върви.
Не открия ли пълна със слънце пролука -
ще помисля как други могли са с глави!

И утре този свят ще е спасен,
но пак доброто няма да запомни.

Умора

Когато ми е тежко - няма как
на лист хартия да не се изплача!
За миналото вкопчен като рак,
пресявам и премислям колко знача.

Жестоко съди съвестта и дълг
след много свои грешки плащам скъпо.
Върти ме неизменен, грозен кръг,
а радостта забражда черна кърпа.

Ограбват ме секундите дошли -
направо, нагло и без обяснение.
За чужд хатър безсмислено боли
и лей кръвта си моето търпение.

Лежи - окъпан в него всеки стих,
на въжделенията рожба слаба.
Така се уморих и примирих,
че все едно е кой ще ме ограби.