Цитати на NeDa

Събота, 1 февруари. Лежа, скован от ревматизма. С всеки изминат ден става все по-светло и един ден слънцето ще изскочи над планинския гребен. Ще свърши последната полярна нощ за нас. Ще дойде пролет! Мисля си, че пролетта е доста тъжен сезон. С нея се свързват надежди, които скоро рухват.

Вторник, 31 декември. Отминава и тази година. Особена година и все пак, въпреки всичко, не беше лоша.
В родния край сега бият камбани. Църковна камбана за нас тук е вятърът, който свири из глетчета и снежната равнина, фучи и вие яростно, като вдига облаци снежен прах от планинските върхове. По целия фиорд виждате бясната вихрушка, чувствате напора на вятъра. Снегът блести под лунната светлина, образува студен ефирен плащ, изтъкан от сребърни кристали. Над всичко плува луната, спокойна, мълчалива, година след година. Гледа равнодушно надолу, гледа хубавото, но вижда и лошото. Не я смущава ни най-малко навлизането в нова година, нито търпените лишения, гледа безучастно на всички копнежи. Тук ние сме сами, откъснати от другите хора, от всичко, което ни е скъпо. Мисълта ни обаче не угасва, тя следва своя път. Отново се обръща страница в книгата на вечността - нова, бяла страница. Никой не знае какво ще бъде записано върху нея.
Сряда, 1 януари 1896 година. Ето я новата година, с 41.5 градуса под нулата. Година на радостта, на завръщането в родината.

Наближава Коледа, време за радост. У дома всички са заети с приготовленията за празника, времето тогава винаги не достига. Тук обаче съвсем не сме заети. Гледаме само времето да отминава. Да спим, да спим! На огнището ври котлето с месо. Наглеждам яденето, вперил поглед в огъня. Каква голяма вътрешна сила крият огънят и светлината: търсят я животни, излезли из морския мрак, търсят топлина и светлина хората, навлезли в дълбока гора. Колко щастливи се чувстват, когато запалят огън и седнат край него - на топло и светло. Буйният пламък пленява очите, премахва грижите.

Освен това на нея не ѝ харесваше, че Сергей си ходи направо по тавана. Тя смяташе това направо за неприлично.
— Поне от уважение към моето висше образование не ходи с главата надолу — казваше му тя отдолу, седейки в креслото.

на него, лишения от талант (освен за литература - "последното убежище на тази земя за всички, които не знаят къде да се дянат")

Името Илия е от хетски произход, свързано е с паленето на огън и други действия около него.
***
най-изразената хтонична връзка със соларния култ е в нестинарството...

Най-разпространеният светец в Странджа е Св. Илия - дославянският уранически бог. Той е винаги брат на Св. Марина. Неговите параклиси, осеяли планината, без изключение са разположени на лични места. В тези параклиси се намират две основни реалии - свещеното огнище и свещеният тъпан, който се изнася само на празника на светеца. Една от най-ценните икони на Св. Илия се пази в църквата в с. Българи. В горния ѝ десен ъгъл е нарисувано слънце. Слънчевите лъчи преминават в сини поводи, които се сплитат. Илия ги е хванал, вече сплетени, за да управлява впряг от четири крилати розови коня. Той е седнал на трон-четириколка. Под него с аизобразени светци, които го поздравяват с вдигнати нагоре ръце, с отворени длани и разперени пръсти. Същият поздрав към Илия е изобразен и върху иконата му в църквата в с. граматиково. Това е най-разпространеният в Средиземноморието поздрав към слънцето.

Малко Търново е може би съвременното българско селище, което е имало най-интензивен градски живот през римската епоха, ако се съди по откритите досега паметници.

Една от най-съществените особености на Странджа и нейното крайбрежие е наличието тук на основната характерна особеност на "Тракия Понтика" - на мегалитната култура.

Евренозо́во (Еврено́зо), наред с Евре́ня - местно име при с. Младежко. Имената лесно могат да се обяснят с турската дума "евре́н" (змей) във връзка с многото долмени в околността, наричани от местното население "змеюви къщи".

Веле́ка - речно име. Превежда се като "виеща се" река.

Еньовден бил един от най-големите празници в Странджа. Вярвало се, че тогава слънцето се завъртало към зима. Рано сутринта хората гледали как то изгрява и по сянката си гадаели за здраве. В навечерието на деня или сутринта преди изгрев се берели билки. Смятало се, че те имат голяма лечебна сила.
Сутринта преди изгрев се къпели в реката или морето за здраве, а някъде (с. Стоилово и с. Бръшлян) къпели и добитъка.

Дървените надгробни кръстове се правели от широки, дебели дъски. В центъра имали кръгла или елипсовидна форма, под която на широчината на дъската се изрязвали раменете на кръста. Ако най-горната част завършвала с широко клинче, това означавало, че покойникът е мъж.

Бит

Умира любовта във нас,
а ние пак живеем
и тънкия въздушен пласт
със погледи люлеем.

Денят е равен на нощта.
И всяка вещ ни трябва...
Ръцете ни и в самота
на две разчупват хляба.

Дим

По хребета на есента
следа от мълния открихме...

Обикнахме се в самота.
В общуване се отчуждихме.

Сега мълчим. И хладен дим
пълзи по чувствата ни днешни...

Едва ли ще се разделим.
Но знам, че няма да се срещнем.

Когато ръце други няма,
вземи се в ръце!

Аз мисля, Йосифе, че всички страни са добри; но светът трябва да бъде страшно широк, та всички да се вместят в него една до друга и една след друга. Ако някой рече да постави Арабия на мястото на Понта, това, естествено, не би било правилно. Същото е с истините. Би трябвало да се създаде един крайно голям, пространен и свободен свят, за да могат да се вместят в него всички съществуващи истини. И аз мисля, Йосифе, че той е такъв. Когато се изкачиш на много висока планина, виждаш, че предметите се сливат и някак си преминават в една равнина. От известна височина и истините се сливат. Човек, разбира се, не живее и не може да живее на висок връх; за него е достатъчно да вижда своя дом, своята нива, и едното, и другото пълни с истини и предмети; там е мястото, на което той тежи и най-добре може да работи. Но от време на време той може да отправи взор към планината или към небето и да си каже, че гледани оттам, неговите истини и предмети съществуват наистина и че нищо от тях ни най-малко не се е загубило, но че в същото време те се сливат с нещо далече по-свободно, което вече не е негова собственост.

Да сраснеш с тази широка гледка и при това да работиш на малката си нивица, това, Йосифе, е нещо почти като религиозен ритуал.

- Няма МОЯ истина - каза Йосиф Ариматейски. - Съществува единствена истина за всички.
- И коя е тя?
- Тази, в която вярвам.
- Ето на - бавно продължи Пилат. - Все пак това е ТВОЯТА истина. Вие сте като малките деца, които вярват, че целият свят се свършва с хоризонта и че зад него няма нищо повече. Светът е голям, Йосифе, и в него има място за много неща. Аз мисля, че и в действителността има място за много истини.

Тоя човек говореше за истината. Какво е истината? Вие сте странен народ, който много приказва. Гъмжите от фарисеи, пророци, спасители и други сектанти. Всеки от вас, който открие някаква истина, забранява всички останали истини. Все едно столарят, който направи нов стол, да забрани да се сяда на другите столове, направени от не знам кого си преди него. Като че ли с това, че е бил направен нов стол, всички стари столове са били унищожени. В края на краищата възможно е новият стол да е по-добър, по-хубав и по-удобен от останалите; но защо, дявол да го вземе, умореният човек да не може да седне на който и да било мизерен, прояден от червоточина или каменен стол? Уморен и съсипан, той се нуждае от почивка; а вие просто насила го смъквате от седалката, на която се е отпуснал, за да се премести на вашата. Не мога да ви разбера, Йосифе.