Цитати на NeDa

Докато лавирах с "Йелчо" между заседнали айсберги и скрити рифове, Шакълтън с мъчителна тревога се взираше през бинокъла. Чувах как напрегнато брои фигурите, изпълзели изпод обърнатата лодка: "Две... пет... седем..." и след това - възторженият му вик: "Всички са там, капитане! Всички са живи!"

Точно в седем часа през неподвижния утринен въздух до нас достигна очакваният звук на сирената за повикване от китоловната база - първият звук от външния свят, който чувахме от осемнадесет месеца.

Знаехме, че е студено, но не носехме термометър - с него щеше само да ни бъде още по-студено.

Някои от членовете на екипажа бяха като замаяни и извън себе си от радост. Когато пристанахме, те тръгнаха да обикалят наоколо с буйни смехове. Други седнаха върху дребните камъчета и се заловиха като кротки луди да ги събират в шепи, после ги оставяха да изтекат между пръстите им за да се уверят, че нах-после наистина се намират на суха земя.

Между три и четири часа сутринта той ме намери скован от влагата и студа. Вече двадесет часа бях управлявал свит, седнал върху запасите. Когато той хвана руля му казах: "Обади ми се, когато наближим сушата." Маклин и Маклеод ме вмъкнаха под капещото платнище на палатката и ги помолих да ме опънат и да разтъркат бедрата и слабините ми. Докато правеха това - разгъваха ме, все едно че отваряха джобен нож - заспах в ръцете им. След като разтъркали енергично корема и краката ми, легнали от двете ми страни в палатката, за да ме запазят поне малко от разбиващите се върху лодката вълни.

Споменвам този случай, за да покажа как умората започваше да проличава. Когато по-късно разбра причината за моите отклонения, Шакълтън се извини по обичайния си изящен начин.

Вълните, които се разбиваха върху лодките, замръзваха на големи ледени късове върху носа и кърмата. Температурата беше под нулата, но не можехме да си позволим да изразходваме от скъпоценните си кибритени клечки, за да погледнем термометъра.

Свикнахме да поглъщаме храната и млякото много по-горещи, отколкото човек може нормално да издържи. По този начин затопляхме имръзналите си тела, за да могат да надделеят студа, умората и липсата на сън.

Оттук нататък, до отплаването на "Джеймс Кеърд" от остров Елефант, всичко е описано по памет девет месеца по-късно, тъй като в лодката бях твърде зает с руля, управлявах с премръзнали пръсти и т. н.

Още от потъването на "Индюранс" знаехме, че рано или късно, когато достигнем края на леденото поле, ще бъдем принудени, за да се спасим, да направим с лодките преход в открития океан. Месеци преди това бях изчислил курсовете и разстоянията до различни острови в Южния океан, както и до самият нос Хорн - да го вземат дяволите!

Полегат припек. Реката мие неговите глезени в корито от гъст върбалак. По гладките бели камъни на Беленката не се виждат жени да простират чисто пране. Из усукания от орехи, черници и сливи пояс надзъртат селските къщи. Едни от тях, със съсухрени покриви и заглъбнали в бурени прустове, приличат на старици, склопили отколе очи, но, кой знае защо, непогребани още. Други къщи, които дремят през всичките дни на десмицата, днес, в неделя са пристигнали от града стопани, кърмени някога в техните люлки, и тези къщи ближат сега своите рани. Личи си кои къщи живеят с постоянна тукашна грижа, кои заран бързат да издоят козите навреме, а вечер преди да заспят, си говорят дълго с тишината.
В най-горния край на селото е училището.

Кукуройко изгаси телевизора. Излезе навън. Щурчетата наплитаха звезден пашкул. Откъм реката жаби късаха копринените нишки на селската тишина. Към дерето дръннаха кози звънчета, сякаш общоселски стенен часовник отмйери часа. Хладинка...

- Наследство е от моя пра-прадядо Георги. Казвали му Небесния Георги, щото сегиз-тогиз се качвал на върха на Райския дъб. Тогава дъбът трябва да е бил на седемстотин-осемстотин години, щом сега е на хиляда години. Седял Георги по три дни и три нощи сред гъстата шума. Не се виждал отдолу, но знаели, че е горе, щото от тумбата на Дядо Трак се забелязвали бялата кърпа на главата му и бялата му риза. Баща му го канел отдолу да слезе. Жена му го викала да се прибере вкъщи. Децата му се молели да се спусне, а той - глух и ням, седял горе, докато очите му се насищали на дневни и нощни гледки. После слизал и сякаш нищо не е било, започвал пак да оре и копа, да храни добитъка и да реже дърва за огнището. Подпитали го какво е видял горе. Усмихвал се той и казвал: "Много нещо видях, ама нямам думи да го опиша!". "Ами защо ти е видяното, като не можеш да го опишеш?" - задявали го. "Що ли? Щото небесните гледки се простират в една голяма ливада в мене. Газя си из тая ливада, кося в нея, копни надига, и мие хубаво!..."

Излязох в края на града. Зачках дано някой спре и ме вземе. Профучаха много, накрая един спря тежка товарна кола. "Закъде?" - викна ми от шумната кабина. "За дефилето." - отвърнах аз. "Качвай се!" - махна ми с ръка. "Имам местенце с бунгало - обясних на шофьора. - Та днеска ми щукна да ида. Не съм стъпвал от месец. А пролетта - бърза. Сигурно има какво да се копне, да се подреже, да се загърли." "Сигурно - съгласи се шофьорът. - Хладна е пролетта, но не стои на едно място. Я виж маковете - окичиха полето!"
Тази забележка за маковете ми се стори като чужда за грубото, насечено от много бръчки лице на шофьора. Изгаси цигара той и въздъхна: "Нямам аз вилно място. На село родната ми къща потъна до колене в земята. Жена ми уж е от село, а за село и за земя не иска да чуе. Хубаво щеше да бъде да отскачаме от време на време, дето се вика дори за кураж на къщата и на потъналите в бучиниш сливи."

Ами какъв дявол е славейчето! Настройва свирката си заран. Сипят се какви ли не звукове! Живот се захваща! Звънят наковални. Козарят подсвирва на стопаните да изкарват козите. Селската камбана отзвънява нещо весело или тъжно. Каруци и талиги дрънчат гласовито. Напяват звънчета по козите шии. А над всичко това се плакне в небето кукуригането на петлите. Славеят слуша, слуша и отвземе не чистите звуци, а техните отзвънки. Те пó прилягат на езичето му. От клепането на косите взема "чуи-чуи". От козаря "фиу-фиу". От камбаната - "блин-блин-н-н". От каруците и талигите - "чо-чо-чфии". От петлите -"ку-клюи-у-у". Омеши се всичко туй в мъничката славеева звънарничка и още посреднощ се крепне тя в клоните на ореха и звънне, и писне, и обае света...
Изучих свирнята на всички пилета...
Имах тая дарба комай за себе си само. От време на време Даскалът ме викаше в училището да показвам на децата как свирят различните птици. Понякога в кръчмата посвирвах на нашенци. И... толкоз.

Прикривах се е синори, шубраци и горички цели часове. и разбрах, че чучулигата не перпели винаги с едни и същи трели. Рано напролет песента ѝ бълбука като поточе. Шумата на дърветата е още млада и не въздъхва глухо и тежко на вятъра, а подсвирва. Върбовите клонки шепнат гальовно, като влюбена жена. Дъбът, неотърсил още ланшна шума, нарежда като стар мърморко. Тополките подсвирват момчешки - хем несръчно, хем самоуверено. И чучулигата, дядо Матьо, се вслушва във всички тези звуци, наглася свирнята си по тях, А когато зашушнат зрели ниви, прибавя в песента си и едно плавно, унесено "шир-ир-ри-и-и, шир-ир-ри-и".

Та като бях насаме тогава с природата, взех да се вслушвам в гласовете на птиците. Хората ги слушат навяра: "Гу-гу, ку-ку, фиу-фиу" и така нататък. И в приказките тъй им предават гласовете. А то не е тъй. Най-напред взех да разграничавам, че птиците с едни звуци се подвикват, с други отпъждат, с трети се галят или сърдят и със съвсем други се хвалят или окайват. И всяко пиле прави тия неща по свой начин.

Допуснал си големи грешки, Димо. Първата е, че не си изложил тия безценни работи пред нашенци. Ти не си бил наясно по едно важно нещо - в сиромашията и в трудния живот на нашенци им требаше и мъничко чудачество, за да живеят истински. Нали затуй им тъкмях плашила, мислех и мисля още разни щуротии, макар да съм вече дърто магаре.

Както знаеш, дядо Матьо, преди години се бях увлякъл по една особена работа. Щурах се из дерета, сипеи и сечища. Дирех интересни корени и вити-повити клончета. Цяла библия четях в тяхното битие. Клоните, прежурени от лятна засуха, кършени от тежък замръз, ръфани от кълвачи, ранявани от брадви, пъшкали, пеели, проклинали, а понякога и на молба го удряли за милост и за пощада. Не било по-лено и на корените. В подземното царство също се воюва безспир. Тръгне коренчето, засрещне го камък. Подлъже го сипей. Помами го пясък. Вкопчи го глина. Гъне се, пъшка, подлага гръбче, протяга ръце, коленичи коренчето. Ето - така корените и клоните поради тези живи мъки издокарвали от само себе си разни фигурки на животни, на птици и хора.

В памет на всички сърцати хора и кучета, участвали в експедицията на Шакълтън.