Цитати на NeDa

Вярност

Омръзва всичко. Хората омръзват.
Омръзваме си също тъй и ние.
В присъствието ти понявга зъзна
и в празни удари сърцето бие.

Ще ни стопяват болести и грижи,
и старческа вдървеност и склероза.
И бавно ще отронва свойте листи
разлюбената на живота роза.

Сърцето трепне във тревожен тътен -
дали ще мога, в грозен страх улисан,
във онзи миг, във онзи миг предсмъртен
със мене да те взема в свойта мисъл.

Акра

Да отидем да живеем във Акра!
Африканската нощ ме влече.
Виждам в нашата хижица малка
сръчен паяк тюрбан как тъче.

Из тръстиките рой лампиони
пръскат бледозлатисти лъчи.
Приближават до нас скорпиони
и ни гледат със кротки очи.

Гълъби

На пощенския гълъб женската
днес неочаквано умря.
Аз я поставих вкочанена
върху студената земя.

А мъжкият се вдигна с ятото,
над облаците полетя
и силно свиреха крилата му,
окъпани от утринта.

След туй се скри в една пролука
обзет от своята тъга,
за мъртвата с копнеж загука
и цяла седмица гука.

Аз го разбирам. Туй е онзи
инстинкт всевластен за живот,
инстинкт за ласки и възторзи,
за щастие, за мир, за плод.

И с нас се случва туй - и ние
оставаме така сами,
само не можем да летиме
и много дълго ни боли.

Пустота

И в миг животът стана празен
като голям, захлупен гроб.
Във него няма вечерадост
и смисъл няма за живот.

Напразно към света надничам.
Не виждам слънце. Няма път.
Защото ти не ме обичаш,
а равно е това на смърт.

Недей умира преди мен, защото
във тази страшна бездна - вечността,
аз никъде не ще намеря твойта
привързана към хората душа.

А ако аз умра, ти мен ще ме намериш;
при мене ти ще дойдеш някой ден...
И аз в земята ще те чакам верен,
спокоен и щастлив, от слънце озарен.

Ще плаче с дъжд и бури късна есен...
ний в горския поток ще си шептим:
в пръста и в корените ще се смесим,
прегърнати в дъждовна капка ще седим.

Ще ме намериш в тревата, свела
чело над твоя гроб. И ветрове,
ще ни обсипват със сребристо бели
и нежни като сянка цветове.

Най-хубавата гълъбица
днес неочаквано умря.
Положих мъничката птица
върху студената земя.

А мъжкият се вдигна с ятото,
над облаците полетя
и силно свиреха крилата му,
окъпани от утринта.

След туй се скри в една пролука
обзет от своята тъга,
за мъртвата с копнеж загука
и цяла седмица гука.

Аз го разбирам. Туй е онзи
инстинкт всевластен за живот,
инстинкт за ласки и възторзи,
за щастие, за мир, за плод.

И с нас се случва туй - и ние
оставаме така сами,
но нямаме крила да литнем
и много дълго ни боли.

небето със звезди поръбено

Всекидневие

По осем часа сън и осем часа работа -
и осем разпилени часове.

Улица Шипка

Във всекидневна работа стопяват се годините,
туптящите стени на вените полека се втвърдяват.
***
Сега възторзите не са като море,
а и не ме болят тъй страпно вече раните.

"Мисли за мен!" А аз не мислех.
Аз като филм те преживях.

Симпатични щастливи наивници,
ний живееме със стихове.

Грубост

В мене няма
спокойната нежност
на едно
равномерно
сърце.
Нещо грубо,
стихийно,
безбрежно
ме поглъща,
увлича,
зове.

Плаж

Една игрива ладия
върху водата
крои на слънцето лазурна дреха.
Изхвръкналият вятър
разлива освежителна прохлада.
Морето лиже пясък.

Доволно и засмяно, слънцето
на плажа
маже
хиляди тела
със шоколад
и гали
цялата
спокойна
обстановка.

Есен

Пепеливо небе. Непрестанни, студени сълзи.
Аз не виждам на юг моя роден Пирин с върховете.
Тежка, сива мъгла над полетата черни пълзи
и във локвите сякаш секири излъскани светят.

Сънливо някъде петел изкукурига, -
Обадиха му се по цялата махла.
Бай Лазар сепва се под чергите, подига
Глава: дълбока нощ. - Навънка буря зла,
Разсърдена Бог знай от що, е зафучала,
Пищи в кумините и блъска на провала
По заледените стъкла. - Хе, кой е луд
Да става посред нощ във тоя страшен студ?

Той мушна пак глава под чергите, де свита
Жена му - булка на неделя - сладко спи.
Сгуши се; топличко. Вън бурята сърдита
Натрупала всъде, па бута - не търпи
Да се обтегат ощ... Той слуша - сън не иде:
Наспал се, весело му е и му се свиди
Да спи пак... Вслушва се той в гневния ѝ плач,
И радостно му е - макар да е метач.

Та младоженец е! - Полвин живот се мярка
По улиците, от зори до тъмно чак,
С метла в ръка. Лице надупчено от шарка.
Очите трънки, нос - домат; къс, кат тукмак
Набит; обрасъл цял във някаква си остра
Червена козина - страшилище за мостра.
Но що от туй? Макар да бил и педя-бой,
А лика-прилика намери си и той.

Наистина, че тя е пък като пържина
И малко глухичка с едното, и със два
избити зъба... Ех, да би била царкиня,
Би взела цар; не би попречило това...
Така... Доволни са си те... Сиромашия,
Откак родени са, и двамата до шия
Търпят. - но престраши се той: видя - глада,
От двама поделен, полвина е беда.

Ала все пак - жена... Май чудно му се чини.
Не му се вярва чак, тъй лесно че било
Кумин да пуши, дом да сбира! Що години
Стоянка му лежа на сърце! Що тегло!
Но - виж го ти сега: виж как се в нея свива
И как се гали! Виж, как муцуна бодлива
Во шията ѝ той навира - нежен мъж...
Тя сепва се и се събужда изведнъж.

"Стоянке!" "Лазарчо!..." И мляскане, и - проче...
От ревност побесня виелицата вън... -
Щастливци, стига ви. - Ей булката източи
Крака из чергите, и тръпна ощ от сън,
Полази в тъмното към кекавата печка,
Разрови пепелта, начупи суха клечка,
И пална борина: стъкми, подухна тя -
И огън весело в кюмбетя забумтя.

Сега - ех, то се знай: кафенце. - Дълго смърка
Стоянка в тъмното, пипá насам-натам,
И во подлайцата при плъховете бърка...
А Лазарчо сумти - лежи ли му се сам? -
Но кафеничето най-после е стъкмено,
И булката е пак под чергите. Студено!
Измръзнала е тя... Чуй печката бумти, -
И радост чудна во сърцата им трепти.

Буботят слабите дръвца, пърпорят живо
В ръждавия кюмбет, и чудни светлини
С рояци сенки ту боричкат се игриво
По ниския таван и жълтите стени.
Ту в заледеното прозорче се събират,
Да дразнят бурята навънка, ту се свират
От кът в кът - плашени от лудата игра
На други светлини - по ледните пера...

О, тихи радости в колибата последна,
Во неприветното гнездо на бедността!
Цъфтете, трепкайте! През тоя праг погледна
Недавно гиздава, засмена любовта!
Порадвайте ѝ се, нещастни дор сте двама,
Че скоро гръб ще ви обърне тя, и няма
Да видите лице ѝ вече никой път!
Тез радости като трески ще прегорят.

... Ала кафето е готово. Той се дига;
Цигара, сърбане... Ех, нека си реве
Фъртуната: какво му бърка тя? - Но стига
Изтегане: съмнá! Длъг вънка го зове. -
Той скача, стяга се, нарамува метлата,
Що мъдри се като невеста зад вратата -
И хай на работа! Виж как се развърте
В борбата с бурята - тя трупа, той мете!

Математическа поетична формула значи нито един образ да не може да се промени, нито една дума да се замени, всички те да са в желязна верига, цялата конструкция на стихотворението да е ненакърнима. Това е сложен творчески процес, който твърде рядко се отдава на нас, пишещите братя. Защото поетът си служи с думи, а думите са станали с течение на хилядолетията много капризни. Когато едно стихотворение се осъществи в математическа поетична формула, то става самостоятелна ценност, независимо дали някой го харесва, или не...
В стихосбирката на Калина Ковачева намирам осем стихотворения, които почти са сведени до такава формула и това е много.

Из предговора към "Трябва да те има", 1970

Това е улицата, устремила
към хоризонта дуло от асфалт.