Цитати на NeDa

Все някакво измислено събиране,
все тичане, все - времененамиране.

Денят голям, цветът откършен,
светът, опит от птичи звън,
ще бъдат странни като свършен
и после пак
започнат
сън...

Нощна чакалня

Задушен мирис на ушанки,
на чам, на влага и тютюн,
торба с неимоверни шарки,
гъсоци с кехлибарен клюн...

Аз, как умират селските жени!
От близки и роднини оградени,
дорде смъртта ги бавно ледени,
те замълчават в миг успокоени.

***
С усмивка върху устните без цвят
разплаканите те успокояват,
въздъхнат,
потреперат,
замълчат
и само с поглед с всичко се прощават.

Полека скръстят восъчни ръце,
притворят клепки сякаш да придремят
и тихо своя дълъг път поемат
със просветлено от смъртта лице.

Хоризонтите - смътни,
И земята, измита,
неусетно с небето
целува се там.
И се смесват звездите
със светлините,
и сияят пеплетени
с един плам.

Къде свършва земята,
къде почва небето?
Къде свирят ракети?
Къде расне трева?
Звезди пред очите ми,
звезди във ръцете ми,
звезди под краката ми
и над мойта
глава!

Една дълга илюзия свърши.
Пустота. И зад теб. И напред.

Ти се връщаш от необичана.

Може би затова,
че на малкия пръст
на лявата си ръка
нося родовия герб
на българин и селянин -
една малка луна
от сърп?

Финландия 1962

Ръце разперил, падам в нивите,
където Камчи тече...

Тук на сърцето ми огнивото
най-силните
искри сече!

Изсичането на Лонгоза

През осени, прекрасни в свойта старост,
с туптящи ноздри,
сини от дима,
секачите настъпваха със ярост,
че беше глад,
а нямаше земя!

Ечаха крясъци, пращяха оси,
остени светкаха като стрели,
прорязваха дълбоки коловози
със трупи претоварени коли...
Със трупи?
Не!
Със трупове!
Мъзгата
от всеки пън димя като мъгла
и рухваха замлъкнали гнездата
и птиците с опърлени крила!

Лесът велик
умираше
полека.

И срязана от пътища на кръст,
от огъня все още топла, мека -
оголваше се плодородна пръст.
Пъстрееха като престилки ниви,
препускаха бразди през пън и трап,
валяха като дъжд зърната живи
с мечти за хляб
за хляб,
за хляб!

И само тук-там осени вековни,
окастрени без жалост и сърце,
изправени над ямите гробовни,
молитвено издигаха ръце.

Не бе могла секирата всеяда
да прогризе коравата им плът...
Стърчаха те -
недогоряла клада, -
стърчаха те -
за да узнай светът,
че в дни на бедствия и мъка свята,
че на глада под удара корав
човек посяга
и на красотата -
със страшната измама,
че е прав!

В стария лонгоз

Човек минава рядко тук и няма път, дори пътека,
огромни осени се сплитат и в тайнствения гъсталак
дори и в слънчевите дни едва пълзи мъглица лека,
лежи отровен дъх на блато, тежи вековен полумрак.

Тук светлината на деня като през сито се пресява,
тук всяка багра е измама и всеки бряст - зелен мираж,
тук всяка форма е така непостижимо величава,
че ако звънне птича песен - ечи като под свод кънтящ.

Между обрасли брегове се вие Камчия, преляла
под възлести каваци, впили тих поглед в жълтата вода.
Лениво водната змия обвива лилията бяла
и в коренища и подмоли спят сомове на свобода.

Коприва люта, син пелин, полянки с езерца без вятър,
зелен папур, сред който пукат мехурчета със звук нечут,
и ако рядко слънчев лъч пробие листвения шатър,
на дъното заблясква сякаш един изкъпан изумруд.

***
Но тихо облачни стада пастир морянин ли довее,
гората мигом оживява, тревожни осени бучат
подмамват облачното стадо тук свойто мляко да излее,
да всеки стрък да смуче влага и ябълки да се родят.
***

Мараня

***
Страшен пек! Като опнат конец надалеч
дълга песен потрепва и звънка
и проблясква на Камчия мътната глеч,
и се стеле омарата тънка.

Един бавен орел уморено гребе
и гребе висините горещи,
и над него желязното прашно небе
сякаш страшна, огромна пещ е...

Заспи, море.
Пристигат тук вълните
като въздишки на душа голяма,
затишие в която
още няма.

Участ

Първи тръгваш под лунни лъчи,
да огледаш гората пред мене,
сякаш нямам аз свои очи,
зазорили в дървета зелени.

...
Все след теб да шепна слова,
все зад тебе, на завет честита...
Аз не мога така да вървя
по пътека, от други открита!

Друг за мен да открива звезди,
аз след него на тях да се грея;
друг напред да прокарва бразди,
а след него аз тихо да сея.

Къде съм?

Всичко е на свойто място
в тази скрита, тъмна стая.
Всичко мястото си знае.
Ето мястото за щастие,
ето мястото за ваза,
ето място за напивка,
ето място за усмивка,
ето място за омраза.

Всичко тука е заето
като в правилник известен.
Аз не мога да преместя
нито спомен зад пердето,
нито поглед в лято знойно,
нито глас в трева зелена.
Всичко тук е подредено.
Всичко, всичко е спокойно.

Ах, защо не влезе вятър
да размести тези вещи,
да обърка тука нещо,
да побърка мен самата,
да нахлуе друга песен
в този дом от много щастие.
Всичко е на свойто място.
Само аз не знам къде съм.

Слушай

Слушай ти, който до корен си мое горене,
ти, в когото днес буря дълбока се плиска,
свойте стройници ти не изпращай при мене.
Който обича ме сам,
нека сам ме поиска.

Тъмен от огън, не с пръстен отвън да почука,
а да нахлуе, вратата изкъртил със рамо.
Ето така аз до него ще тръгна от тука,
силните стъпки на двора
дочуя ли само!

Устрем
Не ме покривай с покрив керемиден -
не ме зазиждай с четири стени,
защото има мъдрост много стара,
че песента във клетка не звъни,
че птичката затворена умира
с отправени в просторите очи.
Дори смъртта когато я прибира,
тя пак дочува песен да звучи.

Не ме кори за нощите ми будни,
че тясно ми е в мекото легло,
че сън когато в клепките ти легне,
аз литвам с мое мъничко крило
при хората с далечни, земни друми
и спирам - скитница - до всеки праг,
и пращам много нежни думи
след всеки заминаващ влак.

Земята топла с две ръце обгръщам,
очи отправям в ярките звезди
и цялата се устремявам
към неизбродените висоти.
Не ме съди за мойто безпокойство,
за жаждата напред да се стремя.
В кръвта си нося непокорство,
преляно в мен от моята земя!

Ниви

Във зеленото развиделяване
се чертаят баири сиви -
разкопавани, разоравани
целини, превърнати в ниви.
През места прогорени и сечени,
върху корени и върху камък
те превземат пръстта, увлечени
към високото като пламък.
Тях ги порят лемежи остри,
тях ги тъпчат тежки копита,
тях ги жънат случайни гости -
те търпят и за нищо не питат...

Светъл дълг им е само семето,
доверчиво заспало в земята,
с упоение чакащо времето
на криновете и на ятата.

И се стрелват златни кълнове,
шупва люто зелена пяна,
святкат листи - зелени мълнии,
и примира пръстта пияна...
И от мъдър плод натежава -
изоставяна, поругавана
тая черна, тая корава
пръст в зеленото развиделяване!

И отдръпва се здрачът черен
и светлеят баирите сиви.
Аз до днес си останах верен
на спокойствието на нивите.

Страхувам се на път да не замина,
да не загина някъде в чужбина,
та в чуждата негостолюбна пръст
навеки да ме скрие бурен гъст.

И после век, и после цяла вечност,
и после цяла дълга безконечност
да чувам чужди стъпки, смях и вик
и песни весели на чужд език.

След всичкото, което преживях,
съвсем не съм се юрнал да живея.
Аз бих желал, преди да стана прах,
на меко слънчице да се погрея.

Да стана още в ранен час, по хлад,
за да усетя как земята диша,
да взема в шепи някой късен цвят,
без да го късам, да го помириша.

И удивен, във капките роса
да видя облаците и небето -
ония вечни земни чудеса
с дъха и радостта на битието.

И възрастта си има своя вкус
там, дето бавно гасне светлината
върху ръба на вечния съюз
между небето синьо и земята.

Утопия в четири часа сутринта

Лете в четири часа сутринта
сградите още в мъглица тулят се.
Няма хора, няма коли, само ята и ята
са превзели празните градски улици.

И паважът е чист, и градът е голям,
и широки са тротоарите, стълбите,
и вървим омагьосани като в някакъв храм -
само гълъби,
гълъби,
гълъби.

Само птици в ясния въздух кръжат,
само птици по къщя и павета.
Те са господарите на тоя град,
ние сме пришълци от друга планета.

А представяш ли си? Наистина птиците
заемат банките и парламентите,
и ракетните площадки, и полициите,
и казармите с ложементите.

И се появи президент гълъб
и държавен секретар - гълъб.

Само за усмивки тогава ще останат зъбите,
само за сядане на двойки - стълбите...

И ще свирят в синьото начало на деня
само крила по пролуките,
само гукане в ясната девствена тишина,
само гукане,
гукане,
гукане.