Цитати на NeDa

Черни баири. Село без песен.
Гори дърво запалено.
Скрита под шипка розово весела,
кръвта цъфти
алена.

Ще зайде слънце. Свод ще помръкне.
Конник нейде минава.
Звезда да падне, ручй да млъкне -
кръвта остава.

1968

Тая вечер тъмното е бяло, защото все вали сняг.

Звездите изгрели една подир друга. Небето се пълни, засипва се, прелива.

Небето и земята разтопени в мъгла.

И стана така речовита, че аз с усилие догонвах приказките ѝ.

На дача

И ето, тук съм. И пътека
не води в моя нов подслон.
А вечерта застила меко
обвития във хмел балкон.

Защо са тук звездите едри,
и свода сякаш по-дълбок? -
Дано, дано и в мен разведри
нависналите мисли Бог.

Вратата рано ще затварям
и няма ни да паля свещ,
ни с някого да разговарям.

Ливадата е покосена,
дъхът ѝ сладък и горещ,
и аз ще спя като спасена.

Вик

***
И искам щедро, волно да отдавам
това, що в мен гори, трепти и пее,
и в царски празненства да разлюлявам
над скъпи гости звънки полюлеи.

Вихри

Ранна пролет бурна,
летни дни нелепи -
тежки, непроменни.
Видиш ли пред мене
сребърната урна?
Скъпоценна пепел
в нея аз съм скрила -
мъничък покойник -
о, сърцето младо
на безумна клада
нявга изгорила…
Затова аз пея
песни упокойни
всяка Божа вечер -
три години вече.
затова елея
в моето кандило
нивга не загасва.
Затова в неделя
с черно се опасвам
и лице прикрила,
и очи навела,
кротко пред олтаря
поменика слагам, -
и в молитва блага
поклони аз струвам,
и светците стари
ред по ред целувам.

Европа хищница

Светът гърми и вече оглушахме
от новини и речи, и събития.
Светкавично връхлитат новините,
и ти към всичко вече безразличен си.

Европа губи дъх от разрушения
за стотен път под бойни знамена.
Париж е мъртъв ; Лондон в запустение
събаря се за всички времена.

Един водач, тъй грозен, фанатичен
чертае кръстен знак до двата полюса.
Решено е, че днеска не от томове
Европа се нуждае, а от щикове.

Какво, че тоя въздух тук са дишали
Рембранд и Хус, и Кант, и Достоевски?
Със щик Европа сочи убедително
на своята култура и прогреса си.

Дали ще бъде залеза на Запада,
или нов свят под гръм ще се роди.
Светът гърми и вече оглушахме -
уви, - за всичко станали безчувствени...

Ще остарея в тези тихи улици
със прашен калдъръм и лятно слънце.

От небето слизаше разсъмване.

В равнината

Когато вятърът на есента
дохожда в равнината омърлушен,
от лекото докосване тревата
звъни ведно със старите листа.
и аз съм сам и тих във равнината.

Когато пада вечерта, аз слушам
замисления говор на земята
и шепота на всичките неща.
Дърветата се молят на колене
под залеза на слънцето и шушнат.
Аз разговарям сам с безкрайността.
А къщите задремват... Вечерта
минава върху мен и аз я слушам.

НЕДЕЛЯ
Разсъмне ли се, старият млекар
разхожда се от здание до здание,
вратите отпочинали отваря
и с гюмчетата трака по паважа.

Над стрехите се изкатерва слънцето,
прозорците лениво се прозяват.
Дърветата отърсват пак росата си
и махат тихо със ръце на къщите.

Започва слънчев ден. На календаря
аз отбелязвам с молива: неделя.
Във стаята ми някак си е празнично,
дори праха по книгите засветил.

Излизам сам, вървя и ми е радостно.
Ролетките навсякъде са спуснати.
И виждам как от края на площада
тържествено пристига автобусът.

Звъни трамвая тихичко по релсите
и веселия ватман от прозореца
усмихва се на слънцето и кротко
до козирката две звездички светят му.

А отвисоко градския часовник
съобщава равнодушно, че е пладне.
И радиото за нещо в ресторана
с улисаните келнери бърбори.

Кината ненадейно се разтварят.
Слугините наслизват от етажите.
Задръстени са вече всички паркове
от юнкери, деца и гувернантки.

Разпиляни
листа.
Есента.
Врани -
понесени
с крясъци.

***
Измръзнали улици.
Разпиляни листа.
На черни ята
врани...

Детство

Още помня оня малък двор
и сред него - бедната къщурка,
що като огромна костенурка
дремеше във ведрия простор.

Нощем над зелените поляни
тръгваше бездомната луна.
и липите в лунна светлина
бяха черни, страшни великани.

***

Никой днес не чакам да се връща.
И тежи ми чистия простор...
Още помня оня малък двор.
Още помня стихналата къща.

природата не е самоцелен художник

Ако бихте искали да я чуете, тръгнете по пътеката покрай планинския ручей. Може би тук, в закъдрената, филигранна корица на леда, в прозрачните кристали на сталактитите по начупения бряг, върху пухените възглавнички по заоблените камъни са настанени цигулките, челата, арфите, чиито трели галят като ласка на любим човек. По-нагоре, в короните на заскрежените брези, дето слънчевите лъчи се превръщат в огърлици от диаманти, вероятно са скрити тромпетите и флейтите. Още по-нататък, под наметнатите с дебел бял чул борове, се тулят валдхорните и обоите.
Над тях заедно с танца на върха в снежния простор звънят чинелите, бучат басите, тътне барабаненият прибой...

Белият покой на гората

Симфония в бяло! Наистина тя се долавя не от слуха, а от зрението, но образът е наситен с толкова поезия, че той неусетно се превръща в музика. Нотите, с които е написана тя, са родени в облаците и затова не бих се поколебал да я нарека небесна музика, ако петолинията не се намираха на земята. Къде? Навсякъде, където снежинките кацнат.
Под окуляра на микроскопа тия бели зимни пеперуди са по-скоро прецизни геометри, изящни декоратори или изкусни ювелири, отколкото съзвучие.
По стъклото на прозореца се долавят първите акорди на песента от някакъв тайнствен, девствен лес, в който, уви, само въображението може да надникне. А в гората, в планината, сред природата, вече с пълна мощ и прелест звучи цялата крилата симфония в бяло.

Откършеният от буря клон, поломеното от ветровал дърво, бръсначът на смерча, прокарал широк и тъжен път на жестоката хала през леса, са мрачни горски паметници на вятъра...

Лошото е, че всички наши работи се уреждат бързо и как да е, че за възрастните нашият живот, грижи и неуспехи са само нещо добавка към техните истински грижи.
Сякаш има два различни живота: техният - сериозен и достоен за уважение, и нашият - като на шега. Защото сме по-малки и по-слаби, затова сме само за играчка. Затова ни гледат с пренебрежение.
Децата - това са бъдещи хора. Значи тепърва ще бъдат и като че ли още ги няма. А ето че ние съществуваме: живеем, чувстваме, страдаме.
Нашите детски години са години от истинския живот.
Защо ни карат да чакаме?
Нима възрастните се готвят за старостта, нима и те не пилеят силите си лекомислено, нима с готовност служат предупрежденията на старите мърморковци?