Цитати на NeDa

Да не ви заблуждава нашият смях.

... ние само в краен случай се оплакваме. И винаги със страх, че ще ни отблъснат с укор.
Я си помислете само: вашите престъпници лежат в затвора, а нашите пакостници свободно се разхождат между нас.

Ако възрастните ни питат, ние бихме им дали за много неща добър съвет. Нали ние по-добре знаем какво ни тежи, нали ние имаме повече време да гледаме и да мислим за себе си, по-добре се познаваме, повече време сме заедно. Едно дете може да не знае много, а в множеството винаги ще се намери някой, който по-добре разбира.
Ние сме познавачи на нашия живот и нашите работи. Ние мълчим само затова защото не знаем какво е позволено да се говори и какво не.

Защо хората живеят накуп? Толкова места са празни, а в града е тясно.

- Може ли?
Гледам умолително мама, като че ли очаквам присъда... Не знам какво би станало, ако мама не позволи. Колко често възрастните, без да се замислят, казват: "не" - и забравят; а не знаят колко болка причиняват.
Защо "не"? Кажете ми? Защо? Защото може да стане нещо, а предпочитат да са спокойни, защото това не е нужно или кой знае още какво? Нали това е дреболия, не е нещо важно. Те биха могли да разрешат, а не искат. Затова казват "не" и толкоз.
А знаем, че би могло да бъде "да", че тая забрана е случайна, че биха се съгласили, ако си дадяха само мъничко труд да помислят, да ни погледнат в очите как страшно желаем.
Та питам:
- Може ли?
И чакам. Възрастните никога и нищо не чакат така.

Вървя и ми е приятно да водя малката за ръка. Повече внимавам къде ходя, избирам по-хубав път. И се чувствам по-голям по-силен. И ръчичката ѝ е такава малка и гладичка, като атлазена. И пръстчетата малки. И чак ти е чудно, че веднъж обичаш същото това малко дете, а друг път го мразиш.

Аз не съм добър брат. Жал ми е за кучето, а родната си сестра не обичам истински. Каква ти обич - дори не я понасям.

На нас, децата, малко нещо ни трябва да бъдем щастливи, а и това малко нямаме. Възрастните уж се грижат за нас, но не ни е добре на света.

Наистина по-големите дават на малките лош пример и ги развалят. Така още от малко детето се изхабява. А, после, когато му дойде умът, трудно отвиква, трудно се поправя.

Когато им изнася - аз съм малък, когато не им изнася - тогава съм голям.

Колкото повече човек се напряга и му се струва, че е успял, случи се нещо и започвай пак отначало! Такава ярост те обхваща, такава болка и нежелание! А вие, вместо да помогнете, да разтушите - веднага бой, бой. Затова имаме такива злополучни дни и лоши седмици. Че като не тръгне едно, веднага второ, трето, всичко върви на проклетия.
А най-лошото е, че не ни върви, а вие мислите, че е от зла воля. Понякога човек не дочуе или чуе погрешно, забрави, не разбере, или разбере зле. Вие мислите, че е напук. Понякога ни се иска да ви направим нещо хубаво, някаква изненада, нещо приятно, а понеже сме неопитни, излиза лошо - пакост или щета. Ние сами го чувстваме, тогава защо веднага да се правят скандали?

Защото възрастните се карат на всички. Веднага казват: "вие".
"Вие все така. Вие никога. Вие всички."

Защото на възрастен никой не казва "махай се", а на детето често казват. Винаги е така: възрастният се суети, детето се мотае, възрастният се шегува, а детето се лигави, възрастният плаче, а детето се сополиви и реве, възрастният е подвижен, детето шавъркливо, възрастният тъжен, а детето е разциврено, възрастният е разсеян, а детето е заплес. Възрастният се е замислил, детето се е зазяпало. Възрастният работи нещо бавно, а детето се тутка. Уж се шегуват с нас, а всъщност ни обиждат.

Пенчо Славейков беше съвършено друго нещо. Той беше действително централна личност. Каква начетеност и може би прекалена, защото ми се струваше, че го задушава ; каква ловкост на израза и находчивост на слабите и силните места в литературните произведения! Неговата проза ми се струва по-поетична, отколкото самата му поезия. Особено литературните му характеристики и фейлетони.

ИЛЮЗИЯ

Изведнъж на брега на един сезон -
може би на брега на моето лято,
ти застана на пустия хоризонт
като птица от заминало ято.

Светлият блясък на твойта ръка,
през нощта на душата ми мина.
И потече през мен една бистра река
от прозрачно и младо вино.

Презимувай при мен! В моя свят остани -
да те посрещна, вярвам, ще мога,
ще съборя всичките свои стени,
ще запаля огромен огън.
И тогава ще стане светло у мен
и у тебе ще стане светло.

Ще преминеш от мойта нощ в своя ден
като къса комета.

Ще преминеш, защото навярно ти
идеш от друга вселена
и защото навярно във теб тупти
друга материя, неосветена.

На брега на света - опустял и тих,
седим - две планети загубени.
Аз те гледам и си припомням оня стих:
"-Господи, колко си хубава!"

Но ти потъваш в дълбокия хоризонт.
Чертите ти се размиват във тъмнината.
И се рони брега на един сезон.
И се рони моето лято.

Дим

По хребета на есента
следа от мълния открихме...

Обикнахме се в самота.
В общуване се отчуждихме.

Сега мълчим.
И хладен дим
пълзи по чувствата ни днешни...

Едва ли ще се разделим.
Но знам, че няма да се срещнем.

Мигът, затворил вече входа си,
към своя изход ни подканя...
Зад нас остава само споменът -
вода на прах и течен камък.

Щом луд копнеж ме дърпа към простора,
или сълза ме дърпа към пръстта,
отново търся крехката опора
на твойта търпелива доброта.

Щом можеш и миг без мен,
не вярвам на други мигове.
Щом можеш без мен и ден,
ще можеш без мен и винаги.

Колко години без шум са сближавали
двата маршрута?
Колко причини в света са създавали
тази минута!