Цитати на NeDa

Ти усмихната ми подаваш една
закъсняла ръка. Не мога, не трябва:
с едната държа ръката на сина,
в другата е мрежата с хляба.

Под ореха

И ти посегна и като на смях
в пръстта зарови орех да покълне.
Те падаха и чукахме от тях.
И всички орехчета бяха пълни.

Мислите са също като хората.
Трябва мисълта да срещне мисъл,
за да може нова мисъл
да роди:
всяка мисъл
ражда се
от мисъл.

***
Ако ти от страх или безсилие,
ако ти от от раболепие и скудоумие
заковеш дори едничка мисъл
зад решетката от ситни бръчки
на челото -
тая мисъл, вярвай, ще умре
от самотност.

Помисли си, брат мой, помисли си.
Колко струва твоя страх на бъдните.
Мъж бъди.

По скалата бръшлян, под скалата вода,
над скалата букаци и хребет,
сетне сини долини и сини бърда,
облак бял, пепеливо поднебие

и във зноя една черна точка - орел.
Над бърда и скалаци далечни,
над селца от варовик високо поел,
прави своите кръгове вечни.

И отива, отива, отива натам
над бърда, над гори и върхари,
дето толкова време и толкоз Балкан -
все е България.

Обичам да възвръщам
живота на нещата,
били те вехта къща
или икона свята.

Една дъска пригвоздиш
преминеш с блажна четка...

Разбудих се. Безмълвие дълбоко...
Луната на заход бе, късен час.
Сребреше се морето на широко...

Поканете всичко бедни птици,
ако тясно е за тях небето,
да летят пред моите зеници.

Съдено ми е било, изглежда, още в най-ранната младост да се отдалеча окончателно от пътя на благоразумните. Те бяха винаги много убедителни и ако ние не притежавахме духа, този издирвач и заповедник, ние щяхме да намерим отдавна вече човешкото щастие при тях.

Освен това сега аз знаех да се радвам и на нещастието...
Може би е трагично това да се радваш на собствените си катастрофи. Но има величествени разрушения и сътворявания наистина и тежко на този, който не може да понася тази прекрасна гледка на живота. Аз знам да ѝ се радвам сега.

Знаех, че в нашия свят, когато дишат някъде бебетата, спящи в мълчаливата нощ, преминават престъпниците в различни посоки, дебнещи, с мрачни очи.

Все пак нека останем спокойни.

Да бъдем естествени, за да бъдем прости.

Понякога аз си поставям малки задачи в ежедневието, когато имам желанието и решението за това, разбира се; после отдавам почит на постигнатите успехи, изругавам, както трябва, несполуките - и от всичко това ми става наистина добре.

Тази твоя мъглива
полуобич, полуснизходителност
пък защо ли ми беше?

Нека оставим сега да минават спокойно сезоните,
любовта да дохожда, да трае и пак да отмине.
Ако искаш да бъдеш при мен, гледай над теб хоризонтите,
дишай спокойно, очаквай, обичай света и годините.

Ето, това е, що искам от тебе, от мен и от хората.
Очите ще станат добри, а въздухът - хубав и радостен.
Ще се движи безмълвно света, от безкрай до безкрай ще минава.
Ще извършим полезни неща и ще бъде смъртта ни спокойна.

Сега ти бавно чуваш песента
на този град: обърканост велика
на багри и на форми, хълца, вика.

Заличени предели

Щом свободата с трясък долетя,
попъпли Прага към височините;
зад парковете със смарагд обвити
натъпкаха треви, жита, цветя.

Ония прехвърцунени къщя,
градени презглава във дни честити
от обирници и простаци сити -
и то ли Прага? Жалка там е тя!

Тъй смахнато надолу те надничват!
Отвръща се от Прага там човек:
не я те подмладяват, ни окичват.

Тоз с толкова безумства бремен век
така гради, че само заличават
пределите на старий образ мек.

Тук кула, храм, палат встрани не бяга:
общ ритъм всичките обедини,
прибра ги - както в градските стени,
и с обръчи невидими ги стяга.

Подобно мостът, свързал двата бряга,
обхвана двете на града страни,
замрежи ги и ги обедини:
да бъде образ цял, единна Прага.

Издърпани в системи мощни оси.

***
Где що градеж - така е настанен,
да тласка другите и да остава
към този или онзи наклонен.

Разфъчкал сградите от край до край,
изпокривил ги, бива и небива;
като пияни той ни ги открива
и мачка, мачка - туй му само дай!