Цитати на NeDa

Точка

***
Аз нямам как да стигна до финала,
да пусна тоя свят на самотек.
Мен еволюцията ми е дала
безсмъртие, защото съм човек.

Аз няма да положа тихи кости
под жалните орландовски брези
и моите опечалени гости
ще си спестят и свещи, и сълзи.

В опровержение на Чарлз Р. Дарвин,
на черните Адамови ребра,
над мене няма да програчи гарван.
Предупреждавам: Няма да умра.

А ако някой ден - помози бог! -
откаже медицината отсрочка,
не бързайте с цветя и некролог.
Предупреждавам: Няма смърт. И точка.

Тежък характер

Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош
все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш,
от глава до колене
нищо, че ме болиш!
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар -
цял живот - студ и огън,
клетва и благослов,
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.

Научно и популярно
кристалната нощ сияе...
Луната жуми коварно,
лош сън над града блуждае -
там нечия сляпа вярност
глухо, бездомно лае.

Ненужно и неизбежно
небето провесва орден
над уличните фиорди -
Венера от пета степен.
Там нечия бивша нежност
озъбва желязна морда
с полепнал на нея репей.

Дявол знае дали има щастие.
Може би. На го̀спода напук.
Аз чета света като фантастика
и не искам да го зная друг.

Неотдавна в морето падна
цяло слънце почти без шум.
Стана вечерно. Стана хладно.
Подходящо за бял костюм.
Елегантната нощ си сложи
рой съзвездия вместо шал.
А под тънката дамска кожа
трепна грубата ми душа...

Пролет
***
Естеството цяло
вече се засмя:
всичко оживяло,
всичко е запяло -
небе и земя.

Обреченост

Понякога излишни ми се струват,
напълно безполезни стиховете.
Наистина - кого интересуват?
От просяка - си мисля - до поета
е само милиметър разстояние.
Презирам се, когато ме погали
преструвката на нечие внимание...

Есенно утро

Сребрее осланената поляна,
в изровен от порои дол пропада
и стига, полегата и неравна,
порутената гробищна ограда.

Зад хълмите студено утро блика.
Небето се събужда бледосиньо.
Подсвирква тънко като през тръстика
и бръсне вятър, откъдето мине.

Прехвръкват врани, надалеч се мяркат,
над хълм, над дол, над разорани ниви.
Присвил е хоризонтът мокър лакът
и гледа отегчено и сънливо.

В жълтия сън на листата

Ето ме в жълтия сън на листата,
с болест прекрасна богато дарен,
легнал на спрялото време в следата,
влюбен в облеклия облаци ден.

Тръпка от слово забравено никне.
И това стига ми, за да мълча.
Нека, когато премина, избликне
Мила непреходност, скрита в речта.

Нека зад жълтия сън на листата
болест прекрасна заразно да грей,
да оздравява от нея земята,
люпеща в скута си пролетен змей.

Защо се мъча да разпаля
на овъглени настроения
неповторимото начало?

Скърцаше под стъпките снегът
и заслушан в сребърния шепот,
гледах как преливаше градът
светли сенки и гирлянден трепет.

В миг разсънената кръв въстана.
Топлият ѝ шал ръцете сгря.
И една ликуваща камбана
вляво на гърдите ми запя.

Събирам пътища неверни
и правя кръстопът голям,
където гилотина черна
е мисълта ми, че съм сам.

Глава съм сложил доброволно
и чакам удар милостив
да заличи каквото помня,
с което бил съм и щастлив.

Моята песен

Годините ми, пламнали от лятната жарава,
се нижат в прашни пътища към родното ми село.
Картина неочаквана! Набързо преминава...
Крайпътната табела с едри букви ме прострелва,
а в бяло и зелено пак побягва Добромирка.
Не виждам прашни пътища, не виждам даже село,
но чувам, че настойчив глас у мен протяжно вика.

Завърта сини бесове небето и ме просва...
"Ще можеш ли - ме пита - да си спомниш чучулига?"
"Това ли е, което трепка и слуха докосва,
а музиката на житата знае как да вдига?"
И камъкът не може с бързина такава падна
в разтворените страници на тая земна книга,
прочетена от детското ми и високо пладне...

Помни, небе, че все пак съм спасил една загадка!
Обичах те без облаци, и с облаци, и всякак!
Рисувах те в омачкана от полети тетрадка...
Не спрях до хоризонта, а видях и по-нататък!
Добре, че ми напомни кой отвесна песен вдига!
От музиката на житата нося отпечатък...
И той ще ме повтори с радостта на чучулига!

И обикнах немите възторзи,
на мълчанието, мъдростта...
Под привидно безразлична поза
океанно пей човечността.

Страшно е като в окото
на внезапно ослепял -
черна музика без ноти
някой в мене е създал.

Ако от чувства няма полза,
от скучен разум няма дваж!

Разтварям поглед, дишам леко,
пътувам неизвестно где...
Намирам слънчева пътека
и ставам слънчево дете.

Неаполтанска нощ
***
Ах, най-подир надникна тя и ето
с едничък взор сиянье вред резля;
събуди се нечаено морето
и тихо, тихо към брега припя.

Мъртва целувка
***
Измамна ранна пролетна милувка
да дойде теменужица на свет.
Йощ хладно бе - и без да поживя
погина крехкий цвет.

Песента под ледовете

Отдавна как вихър листеца прогони
в окови се ручей скова, -
но виж, как навеждат се голите клони
и радостна чуй се мълва.

Нек висне намръщено сводът небесен,
нек вятърът ветви ломи!
Те искат да чуят бунтовната песен,
що под ледовете гърми.

Ах, до-ще пак пролет и ден на победа,
вериги поток ще разбий -
И щом като всичко се в него огледа,
от срам ще се в листи обвий!