Цитати на NeDa

Песента под ледовете

Отдавна как вихър листеца прогони
в окови се ручей скова, -
но виж, как навеждат се голите клони
и радостна чуй се мълва.

Нек висне намръщено сводът небесен,
нек вятърът ветви ломи!
Те искат да чуят бунтовната песен,
що под ледовете гърми.

Ах, до-ще пак пролет и ден на победа,
вериги поток ще разбий -
И щом като всичко се в него огледа,
от срам ще се в листи обвий!

И сгънал като кърпичка желанието си да властва с думи над околните, прогони Папагала Ара...

Камбанен звън отекна в притъмнялата гора и сухите листа се разшумяха като нанизи от миди.

И затова, докато слизаше сега по бързея, приемаше на свойта лодка-еднодръвка по някоя излязла от гората фея, за да му пази равновесие и да будува с него. Последната от тях работеше като метачка на листа в гората. Седеше на брега като прогонен от небето ангел, когато Тилза спря да се притопли върху нейния разжарен огън.
- Красиво е това листо, с което криеш голотата си - похвали избора ѝ той и се загледа в цветовете.
Листото беше толкова различно от останалите, че момичето остана удивено:
- Благодаря ти, че от цялата гора избираш тъкмо него. Държа го повече от двадесет години, а едва сега откривам красотата му - червено-жълтите петна върху това умиращо зелено...
И на раздяла тя му подари листото.

Love is not love
Which alters when it alternation finds
Or bends with the remover to remove.
William Shakespeare

Ципа

Ако дървото е добро, ако бъчварят
изпипа хубаво дъгите, уплътни ги и ги стегне,
ще се получи превъзходна бъчва.
А щом и гроздето е хубаво, тогава
дърво и сок ще слеят свойте сили,
докато дълго в мрака отлежават.

Двата различни аромата на пръстта
ще се запазят, но ще се преливат
(макар и с тънка ципа между тях)
един във друг, докато най-подир
в едно се слеят мрак, дърво и вино.

Но в мрака всичко може да се случи...
Назад, назад към тайнството върни се!
Благодаря ти, кратък стих, че пак ми сочиш
едничкия ми бог: Мигът, във който
дървото повече не е дърво,
а виното е нещо повече от вино.

Развял ръкавите на черното палто, останало от баща му, той крачеше през гробища, площади и градини, прескачаше огради на светилища, изкачваше планински стъпала и спеше край оброчни камъни. Смееше се заедно с новородените и плачеше за всеки, който си отива от света. Ядеше ли - потапяше се в соса. Когато пиеше - бе истински удавник. А любеше ли - имаше желание да влезе целият в жената. От ваната с вода направо скачаше в калта. Препускаше от град на град, а после с дни прекарваше в дома, обърнат към стената. Четеше и с ушите си, а книгите разрязваше със зъби. Гледаше на всичко с любопитство - и прашинката за него беше важна колкото човека.

Страшната вест за смъртта на сърцето
стигна най сетне края на пръстите
и те заровиха нокти в прахта.

Какво робство -
непрестанно да мислиш
за свободата.

Преди да се подпише под една ф о р е м а, поетът трябва да огледа всяка дума - да знае мястото ѝ в цялото и да разбира нейните капризи. Защото има думи, а понякога и цели изречения, които не желаят да обличат униформата на мереното слово и да участват в поетически съобщества. Освен това поетът трябва да познава фауната на словесното небе и да следи миграциите на идеите, които преминават от страна в страна... За него няма нищо по-красиво от това, приседнал до прозореца, да гледа тяхната игра, когато току-що са излетели от дома му и се опитват да намерят прелетния път към хората. Но и едва ли има по-печална гледка за един поет от тази, да умират стиховете му преди да са разперили крила...

Но помни в същото време, че нищо не похабява човека така, както вярата му в едно-единствено нещо.

Научих урока по химия, но не разбирам от геометрията защо успоредните прави трябва да се пресичат едва когато стигнат хоризонта…

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,
разместваш въздуха
на цялата вселена.

Но нека бъдем прости в разказа като обезлистеното дърво и поясним – един човек изкачваше Върха на планината и хиляди птици бяха дошли да видят това.

Запустение

Черна болест натръшка ни селото -
и заключва врата след врата.
Влачи крак в коловоза поелото
колело и плачът запищя.

Падна в гроба днес баба поредната
и отпя ѝ вечерния сняг.
Тая заран, когато погледнаха -
върху нейния праг

черна котка, на бабата дружката,
и си чака така,
да я пусне на топло и гушната
да изпружи крака.

Девет дена очаква я котката,
деветини стори.
И стои си на прага ѝ кротната
досега, от зори до зори.

Влачи крак в коловоза поелото
колело, чака котката пак,
и сама некролога на селото,
спи на пустия праг.

Хлябът наш

Откъснато парче, преди да я търколят,
кипи земята, бухнало тесто напролет.

Разплескана добре от дъжд и вятър пита,
нагъсто през деня бодат ни я следите.

Омесен хляб е вече и в слънчевата фурна
я слагаме, въртим, дордето се прежурне.

А щом се изпече на жар една година,
ветрищата с крила я пухат да изстине.

Полива я тогаз жълтъка на житата,
с коричка прегоряла напуква се средата.

Търкулваме я леко и с благослов най-нежен
на плуга с ножа остър на резени я режем.

На двора тих
***
Години тя със своя двор живее
и тук животът ѝ е вкоренен.
А дните нейни - жълти круши, зреят
и капят тежко с мислите по мен.

Дихание

Нощта бе непрогледна, земята вече хладна.
Ужасно беше всичко и стана изведнъж.
Примъкна се полека и като мъртъв падна
в напуснатата къща напуснатият мъж.

Повест

Изпращаха ни простичките майки
в града големи хора да растем.
Приемаха ни влюбени хазайки
и майките забравяхме съвсем.

Понякога им ходехме на гости
със свойто отчуждение, уви,
та после като спомен да поносим
плача на побелелите глави.

Не съм гнездо за твоя ден.