Цитати на NeDa

Не сме разочаровани от изборите, които сме направили, и от всичко, което ни е поднесъл животът, само дето когато се срещаме, и двамата изпитваме особеното, но не неприятно усещане (многократно сме си го описвали взаимно), че някакво було, повей или търкулване на зар ни е отклонило по два раздалечаващи се пътя, които не са били нашите.
P

Днес зная, че опитът да се облече един човек в думи, да се възкреси на изписаната страница е обречен, особено човек като Сандро. Той не беше такъв, че да бъде разказан или да му се вдигне паметник - на паметниците гледаше с насмешка. Бе вдаден цял-целеничък в своите действия и когато те се изчерпаха, от него не остана нищо. Нищо освен точно думите.
Fe

Човек се ражда достоен за доверие - с открито лице и прям поглед - и не се променя до края. Или пък идва на света крив и обтекаем и такъв си остава: лъже ли те някой на шест години, ще те излъже и на шестнайсет, и на шейсет. Забележително явление, което обяснява как някои приятелства и бракове оцеляват с десетилетия, напук на рутината, скуката и изтъркването на темите за разговор...
Ag

Отчаянието и надеждата се редуваха с ритъм, който би съсипал за един час всеки нормален индивид.
Ce

… каква е ползата да сме на двайсет, ако не си позволяваме лукса да объркаме пътя?
Fe

Имаше поляни и житни нивя, и тръпчив мирис на опърлени стърнища, от който ми домъчня за моя край: есента навсякъде по света има едно и също ухание на окапала шума, на отдъхваща земя, на горящи съчки - все неща, стигнали до своя свършек (и ти иде да кажеш "завинаги").
Pb

- Тъй като ти си прелестен замък и аз те обичам, ще отлетя да хвана малко комари и ще си направим пай с комари!

Замъкът потреперил от задоволство и се вслушал внимателно, като освен това се заоглеждал на всички страни с всичките си прозорци да види кой е този, дето лети и пее...
Когато причката се събудила на следващата сутрин, видяла, че целият замък грее, озарен от слънцето, и осъзнала, че никога преди не се била чувствала тъй щастлива. Затова запяла на замъка, който толкова я обичал, че измил всичките си прозорци, навил часовниците, измел стълбите и накрая целия се пребоядисал в нови, ярки цветове...

Един ден слонът си седял в малката си къщичка, гледал през прозореца и не правел нищо (бил доволен, защото точно това най-много обичал да прави)…

За няколко секунди на неговата звезда се изсипали милиони, милиони, милиони, милиони летящи хора, които един след друг кацали където намерят. Милиони, милиони, милиони хора пикирали и напирали, клатушкали се и се люшкали, препъвали се и напъвали към дома му. Движели се тъй устремено, че едва не угасили свещта, и за миг той се озовал заобиколен от милиони, милиони ядосани съседи, понесли под мишница своите тревоги...

... и накрая вълшебникът скочил от масата с чиния със светлина в едната ръка и с чаша тишина в другата…

Така днес речникът на Н. Геров е един истински национален паментник - речник на езика на българския народ от втората половина на XIX век.
Мъчно е да си представи този, който не е преглеждал речника на Н. Геров, какъв неизчерпаем рудник от хубави български думи има в него, какво словно богатство крие той, колко много значения има една дума в нашия език или колко синонимни думи има един и същ предмет, едно действие и пр. Така за думата царевица например са посочени близо 30 народни наименования.

И така, смехът е просто резултат от механизъм, установен у нас от природата или - което е почти същото - от дългия навик за обществен живот. Той си действа съвсем сам, като същински отговор на удара с удар. Няма възможност да гледа всеки път къде поразява. Смехът наказва някои недостатъци така, както болестта наказва някои прекомерности, засягайки невинните, пощадявайки виновните, целейки някакъв общ резултат, без да успее да окаже на всеки частен случай честта да го разгледа поотделно. Така е с всичко онова, което се изпълнява по естествени пътища, вместо да се прави под влияние на съзнателно размишление. Справедливостта може да се яви като средно аритметично в общия резултат, ала не и в отделните частни случаи.

Впрочем смехът има тъкмо функцията да пресича сепаратистките тенденции. Неговата роля е да принуди закостенялостта да отстъпи място на гъвкавостта, да приспособява отново всеки към всички, с една дума - да заглажда острите ръбове.

В този смисъл би могло да се каже, че специфичното лекарство против суетността е смехът и че най-смешният недостатък е суетността.

Истиската скромност не може да бъде нищо друго освен размисъл над суетността. Тя се ражда от наблюдението на илюзиите на другите и от страха, сам ти да не изпаднеш в заблуждение. Прилича на научно благоразумие по отношение на това, което ще кажеш и помислиш за себе си. Изградена е от корекции и ретуши. В крайна сметка тя е придобита добродетел.

Със самото това ще анализираме остроумието, което не е нищо друго освен изветряло комично.

Още Кант е казал: "Смехът е афект от внезапното превръщане на напрегнатото очакване в нищо".

Една от причините, които навярно са породили немалко погрешни или незадоволителни теории за комичното, е тази, че много неща са комични на теория, без да бъдат действително такива, тъй като непрекъснатата им употреба е притъпила комичното им свойство. Нужно е внезапно нарушаване на непрекъснатостта, разрив с модата, за да се пробуди това свойство. Тогава ще се сметне, че нарушаването на непрекъснатостта поражда комичното, докато то просто ни го разкрива.

Нека отбележим още сега - тъкмо в този смисъл смехът поправя нравите. Той ни заставя незабавно да се постараем да изглеждаме такива, каквито би трябвало да дъдем, такива, каквито в крайна сметка един ден несъмнено наистина ще станем.