Цитати на NeDa

За да опишеш пътуване
трябва да спреш.

Новините

Нетърпение за Вестник в 7 сутрин
Телевизор - в 20
Радиото през час, като хап.
Преглъщам клюки и факти,
новини, уж нови, а стари -
лица и реклами, войни, урагани.
Всичко, което със сигурност знам,
доказва, че съм загубен и сам.
Че светът - без да пита за моята дума -
истерично бърза натам,
накъдето от векове се е втурнал...

Безкрайно гъмжило от лепкави мравки
копае тунели, разкъсва земята,
дели я на малки парчета от светове.
В неизброими редици бърза към края ѝ,
пъпли към свое измислено късче небе.
из "Мравките"

Но нищо!
Някой ден, наглед приседнала безучастно
под сянката на чемшира
среброкосата лирика ще се реваншира!

В началото нямаше нищо, после пак се чу съчка и след някое време те видяха мечока, който идваше бавно, сигурно и безмълвно. Така, както слънцето върви по не бето. Както се произнасят вътрешните самоприсъди.

Край Ангелина минаваха дълги голи крака, някои от тях невнимателно докосваха крехките ѝ пясъчни творения. А тя - макар и нечута до техните високи етажи от пренебрежение - пискливоим се караше и дълго след като отминеха, все още жестикулираше над своите кули, в своя си партер от вълшебна невинност.

Гласът на жена му се разхождаше зад гърба му на пръсти.

Шумът, шумът! Това беше магията в автомобилните състезания, този говор на впрегнатото желязо, тънката граница между стенание и възторг, нишките от песен и плач, пресукани в едно от волята на човека.

Едно момиче продаваше чорапи в дъното на голям магазин. Щандът беше хубав и привличаше купувачите. Тук се нижеше непрекъснато всякакъв шарен народ. Идваха портиери и заместник-министри. Влизаха селянки и попове. Арматуристи от Кремиковци и фаготисти от операта, професори по петрография и рошави хулиганчета; мотаеха се коминочистачи, монахини, хирурзи; белокоси домакини с подути стави и тънкокраки балерини с восъчни носове. Тя наблюдаваше тези различни лица, обноски и дрехи, всички идваха отнякъде, бързаха занякъде, някои случайни жестове и думи загатваха на въображението ѝ за тези привлекателни или скучни места.
Чувстваше се самотна в гъмжилото на големия магазин и странно неподвижна зад щанда си. Като на бряг. Като стрък трева, надвесен над широка река.
В началото работата ѝ беше много приятна и едно естествено предусещане я караше да очаква от всеки клиент не само покупката на чорапите. Не се питаше и не си отговаряше какво точно очаква, но знаеше, че то е хубаво и много важно. Надеждите побеждаваха разочарованията. Представите заместваха събитията.

Научи се на наблюдава внимателно хората. Откри, че те ѝ говореха като през стъкло. Някои я дразнеха с държанието си, други я успокояваха, но всички - нахални или свенливи - изглеждаха зле под проклетата, вечна неонова светлина. При тази светлина в дъното на магазина човек съвсем лесно можеше да си помисли, че в града живеят само авитаминозни нещастници с някакви трагични, много страшни съдби, успешно изрисувани върху изсмуканите им лица.

Но тази огромна витрина - на една от най-големите търговски улици - просто я откри за света. Спаси я. Направи от нея тъкмо това, което винаги бе искала да бъде. Продавачката нямаше волята на игуменка, нито амбициите на актриса - както се беше оставила на забравата в дъното на магазина, така се остави и сега на новия си жребий.

и чушките тъй кървави висели под стряхата, и свислата лук обесени...

- А знаете ли кой е авторът на най-интересното описание на футболен мач в световната литература?
След няколко секунди гробна тишина казах:
- Юрий Олеша, в романа "Завист".

И литературата, ако не вярваме в нейната магия, е чисто и просто безсмислена купчина думи.

Рядко изрича името ми. Като че ли изговаряме имената на хората с лекота само когато не сме свързани с тях емоционално.

Знам само, че докарах искрящата белота на новия си дом до психотична болезненост. Бели пердета от ръчно бродирана дантела, бели хавлиени кърпи, бели ленени завивки, бели стени, бели плочки на пода и по стените на кухнята и банята, бели полици... Всичко беше бяло, напълно бяло, като забрава. Петната избиха след време.

Когато ѝ се обадех от чужбина, винаги я питах и за канарчето; беше глупаво, но колкото и да е странно, помагаше: намотавахме преждата на разговора около нещо живо, безболезнено и леко, около заместителя, който облекчаваше болката.

Не беше добър човек, отсъждаше за някой клетник, който отдавна лежеше в гроба, сякаш председателстваше някаква небесна комисия.

Светът е минно поле и няма друг дом освен него.

че милиони хора са спрели да използват захар, че пакетчетата захар станаха толкова ненужни, та служат днес за миниплакати, на които се мъдрят стихове на забравени поети...