Цитати на NeDa

Караесен

На Кънчо Великов

Караесен...
Черна есен.
Тъжен дъжд ръми.
По полята
бяла плесен,
есенни мъгли.

По полята-
от ятата пачи -
птичи ек.
Грак на врана.
Рано. Няма
никакъв човек.

Мое детство.
Зло наследство.
Нелюбими дни.
Овехтяло
огледало.
Четири стени.

Тихи стихове,
навени
в бедна тишина
от поети
с гарсонети.
Спете имена!

Мое детство.
Слънчогледство.
Боси ранини.
Засияло
в злато цяло
лятото клони.

Лъха дъх на
пот и плод и
топла равнина
като пита
под копита.
Тихо, тишина.

Ще го гоня,
ще догоня
оня огнен млин
с вик и бесен
щик, понесъл
весел Веселин.

Eх, вий сълзи мои
бързей, бързай,
замини.
Опрости ме.
идат зими
в топлите стени.

Глъхне песен
в път нелесен.
Жаждам твоя лек.
Караесен
и се раждам
като друг човек.

Защото сега, научил от продължителни и многократни опити, че човек трябва постоянно да снижава или най-малко да променя схващането си за достижимото щастие, като не го търси в разума и въображението си, а в своята съпруга, сърце, легло, трапеза, домашно огнище и родина;
XCIV

когато плавахме бавно по дремещото, потънало в мараня следобедно море
XCI

подводните сватбени и детски стаи изчезнаха.

Но и аз, в бурния Атлантик на собствената си личност, се забавлявам вътрешно в безмълвен покой; и докато наоколо ми се въртят тежки планети от незалязваща скръб, в собствените си съкровени глъбини се къпя във вечна, тиха радост.

Случайното сравнение в тази глава между кита и слона, отнасящо се до някои външни страни в опашката на първия и хобота на втория, не се стреми да докаже еднаквостта на тези два противоположни органа, а още по-малко на съответните животни. Защото, както и най-могъщият слон е само един териер в сравнение с левиатана, така в сравнение с неговата опашка хоботът на слона е стъбло на лилия. Най-страшният удар от хобота на слон би бил като шеговито потупване с ветрило в сравнение с неизмеримия трясък и плясък на тежките перки на спермацетовия кит, които в много случаи са подхвърляли във въздуха цели лодки с веслата и екипажа им, както някой индийски фокусник подхвърля топките си.

Като се изключи величественият скок — който ще бъде описан другаде, — това издигане на китовите перки е може би най-величествената гледка в цялата жива природа. Тази потреперваща исполинска опашка се стреми сякаш от бездънните глъбини към недостижимите небеса. Така съм виждал в сънищата си величавият сатана да подава измъчената си огромна лапа от пламтящия балтийски ад. Но когато наблюдавате подобни гледки, всичко зависи от това в какво настроение се намирате; ако е дантевско, ще ви се привидят дяволи; ако е исайевско — архангели. Застанал на дежурство по мачта при изгрев-слънце, от който аленееха и небето, и морето, видях веднъж към изток голямо стадо китове, всички тръгнали към слънцето с едновременно вирнати, потреперващи перки.

Към средата на 1888 г. Георги Златарски е командирован отново в чужбина. Натоварен е да следи сечението на новите никелови монети в Белгия и отпечатването на бандероли и пощенски марки в Париж и Виена. Тази командировка съвпада с Четвъртия международен геоложки конгрес в Лондон, в който Златарски успява да вземе участие. България има право на представителство, тъй като в страната съществува геоложка служба, макар и само с един геолог.

Лондонският международен геоложки конгрес е голямо събитие в живота на Златарски. Той оставя незаличими впечатления у него. Ето какво пише той на брат си Васил от Брюксел: "... В Лондон ходих на 4-й геологически международен конгрес като геолог из България. В Лондон се срещнах и запознах с много, да не казвам с всичките знаменитости по геологията, седях покрай тях на същата скамейка, слушах и гласувах като тях и пр., с една реч ти можеш да си помислиш вече, като съм бил в обществото на най-учените, съм станал и аз като тях учен. Напротив, Василе, сега видях и опознах, че твърде малко знам и че ще трябва да работя още много. За конгреса може да си чел в руските вестници. Имаше представители от всички страни на света, освен от Турция, Сърбия и Гърция. България фигурираше в пълна парадна униформа с всичките си геолози."

Единственият български геолог просто не можеше да не работи по целия фронт на геолога енциклопедист.

Работата на проф. Г. Златарски в Софийския университет била равнозначна на свещенослужение.

Години наред геоложката карта на Златарски в мярка 1:300 000 заемаше една от стените на всеки геоложки кабинет в университета или в Отделението за мините. Тя бе особено много използвана при преподаването на курсовете по геология на България в университета, при всички научни заседания и сесии, посветени на геологията. По нея се насочваха търсещите работи за полезни изкопаеми, по нея се планираха командировки и изследователски задачи. В продължение на 50 години картата бе ням свидетел на разгорещени дискусии, по нея младите български геолози четаеха планове за своята работа, пред нея се провиждаха първите очертания на всяка нова геоложка синтеза.
Геоложката карта на Златарски изигра своята огромна роля в развитието на геоложките науки и геологопроучвателното дело в България. Тя изпълни докрай своето предназначение, като даде живот на много полезни идеи за развитието както на науката, така и за търсенето на суровини в страната ни. Сега тя е рядък, извънредно ценен музеен експонат.

Единственият принцип, на който не изневерявам: Нищо прекалено, но всичко докрай!

Животът ми е предлагал всичко. Не съм надмогвала човешката си природа и съм грешила. Но стерилното себеопазване не е моята същност.

- А мечтите, как си с мечтите?
- Никога не съм се разминавала с мечтите. Може би защото знам законите на съществуването. Като си сложа една мечта, си я разполагам съвсем наблизо. Така съм сигурна, че ще се изпълни. Не искам да се разочаровам. Това се отнася и за ролите.

Колко много делници трябва да се извървят, за да настане един кинопразник!
Павел Павлов, режисьор

- А бориш ли недостатъците си през годините?
- Някои черти от характера ми, които са моя същност и няма да преодолея никога, се опитвам поне да туширам. Без трусове не може. Те са полезни, стига да не са разрушителни. Боря се с обстоятелствата. Не искам те да съсипват стремежа ми към вътрешно равновесие и мъничкото ми, но чисто вълнение от света.

Диалогът е основна форма на човешкото съществуване.

Добрата дума винаги е най-добрата помощ.

По белите гърбици на черните вълни
не кацат вече птици от много дълги дни.