Цитати на unchita
Общо 579 цитата от 130
заглавия.
Ирма дръпна спусъка. Пистолетът експлодира и я уби на място. Не беше голяма загуба.
Страната го очакваше. Напомняше му човешко тяло, където шосетата заместват кръвоносните съдове, готови да приемат него — чуждия елемент — и чрез кръвта да го пренесат до сърцето, черния дроб, мозъка. Той беше тромб, търсещ място да заседне, счупена кост, стремяща се да прободе жизненоважен орган, единствена обезумяла клетка, която си търси другар — двамата ще заживеят заедно и ще си създадат прекрасно злокачествено образувание.
Като малък Ник бе научил от филмите една дума: „ИЗОЛИРАН!“ Тя винаги му бе напомняла нещо фантастично, излязло от произведенията на Лъвкрафт — ужасяваща дума, отекваща в съзнанието му, дума, описваща всички разновидности на стреса, които съществуват единствено извън нормалния свят и в дълбините на човешката душа.
Според нея всички пациенти се деляха на две категории: „симпатяги“ и „досадници“. Пати бе попадала в болница само веднъж — когато на седемгодишна възраст падна с летните кънки и си счупи крака. Може би затова не изпитваше никакво съчувствие към „досадниците“. Според нея ако човек беше болен наистина, трябваше да се държи като „симпатяга“. Всички останали бяха симуланти и „досадници“, дето само се чудят как да усложнят живота на едно бедно, работливо момиче.
Стю усещаше как непоносимият страх се гърчи под маската на безразличие. Понякога беше като слон — грамаден, обезумял, готов да изпотъпче всичко. Друг път ставаше като плъх — дребен, настървен да гризе с острите си зъбки. Но никога не изчезваше.
По думите и поведението на Денинджър личеше, че е от ония, които безжалостно тормозят подчинените си, но са готови с часове да лижат задниците на началството. Подобен тип лесно се поддава на управление, стига да вярва, че държиш тоягата.
Цялата логика по начало произтича от неразумното. От вярата.
Луната свети. Каруците тракат. Ние се друсаме. Прахът праши. Нощта отлита.
От всички пороци лицемерието е най-гнусното. Накарват те да вярваш в това, с което искат да те излъжат, чрез привидно искрена, убеждаваща увереност. Тоя господин бе вече завършил университета, името му бе почнало да си пробива път, днес е познат с „трудовете“ си. Само един му липсва. Не си даде труд да постъпи, както други постъпиха.
"Хелън ме повежда към една къща. Нова къща, неотдавна построена. Не ми харесва. Никога не съм харесвала новите къщи. Човек не знае какво е погребано под тях."
"-Бих искал да нарисувате нещо. Бих искал да нарисувате циферблат. Можете ли?
Той ми дава подложка, на която да си подпирам. Започвам да рисувам, но ръката ми леко трепери и не се справям много добре. Някак линиите отиват в погрешна посока, както когато се опитваш да рисуваш нещо, което гледаш в огледало. Забравям какво е трябвало да нарисувам, но разкривените кръгове ми напомнят за жаба, затова ги превръщам в такава като прибавям големи кръгли очи и жизнерадостна усмивка, а после моливът се изплъзва и допълвам с буйна коса и брада. Оставям рисунката на бюрото му. Докторът може да прави с нея каквото поиска.
Записва нещо в бележника си. Пише ли, пише. Не вдига поглед, не говори. Чудя се дали не бърза да запише всичко, преди да го е забравил."
Той ми дава подложка, на която да си подпирам. Започвам да рисувам, но ръката ми леко трепери и не се справям много добре. Някак линиите отиват в погрешна посока, както когато се опитваш да рисуваш нещо, което гледаш в огледало. Забравям какво е трябвало да нарисувам, но разкривените кръгове ми напомнят за жаба, затова ги превръщам в такава като прибавям големи кръгли очи и жизнерадостна усмивка, а после моливът се изплъзва и допълвам с буйна коса и брада. Оставям рисунката на бюрото му. Докторът може да прави с нея каквото поиска.
Записва нещо в бележника си. Пише ли, пише. Не вдига поглед, не говори. Чудя се дали не бърза да запише всичко, преди да го е забравил."
"Отивам към рафтовете сама. Тук няма толкова много книги, както едно време. Отделено е много пространство за компютрите. Изглеждат много лъскави и съблазнителни, но съм опитвала няколко пъти и не вярвам вече да се науча. Над този раздел с рафтове пише "Криминални" и много от книгите имат кости или кръв по кориците. Повечето обложки са черни с неонови заглавия. Има нещо противно в тях, нещо плашещо. Подозирам, че не бих искала да вниквам в съдържанието им, но все пак вземам една и прочитам анотацията на гърба. Разказва се за жена, която бяга от сериен убиец. Връщам я обратно. До нея има четири книги с кремави корици, мистерии, в които действието се развива в Русия. Едва ли ще ми бъдат по вкуса. И без друго животът ми е пълен с мистерии."
"Тук, в селото, всичко се случва на юг, на север е само Дунавът, като край на света."
"Всички цветове са изтекли някъде, даже и червеното на покривите. Само пръстта е запазила черния си цвят. Не се виждат облаци, небето навсякъде е еднакво сиво. И много гъсто. Едва се държи отгоре."
"Събрали кураж, тръгват леко приведени към водата, нагазват я, пристъпват предпазливо към дълбокото, с напредването реката ги забелязва, изкачва се бавно към коленете им, поспира се, увива се глезено около тях, прави малки въртопчета, иска, но не може да остане и продължава надолу, съсредоточена отново върху неотложните си работи. Когато водата стигне над кръста, около женските тела се издуват белите пухкави облаци на ризите, течението се мъчи да ги отнесе, да ги остави голи и искрени, но те се топват бързо до врата и се връщат до брега да се насапунисат"
"До залез имаше още половин небе"
"Обърнат към целия излишен свят и към разранената му тишина, бай Рафаил стоеше на края на земята, свиреше и се топеше бавно в желатинения въздух. Музиката му се състоеше от диези и бемоли, разкъсани от диви паузи, нямаше никаква логика, последователно се втурваха започнати музикални срички, но той ги изоставяше, захвърляше започната дума, лъкът чертаеше стържещи удивителни и въпросителни знаци, старецът се опитваше да постави някакъв свръхважен въпрос, или да даде някакъв окончателен, последен отговор, който всеки път се изплъзваше, мъчеше се да го види, стискаше клепачи да го задържи, търсеше го с конвулсиите на устните си, надигаше се леко на пръсти, дано го стигне. Бай Рафаил не разказваше, никого не обвиняваше и на никого не се сърдеше, само питаше някого нещо сред хилядите кайсиеви костилки.
"Както всеки истински магьосник знае, след като назовеш нещо, ти започваш да го побеждаваш."
"Когато хората обсъждат тайната на бестселъра, очевидният отговор е "Кажи го простичко, тъпако!". Пиши за онова, което знаеш, и не се напъвай - това е повелята. Когато отворите книга, от нея трябва да звучи гласът на автора - всички големи автори притежават способността да те завладеят със собствения си глас."
"Първата редакция обикновено е по-добра от петдесет и шестата, защото смисълът не се замъглява от прекалено изобилстващите метафори или сравнения."