Цитати на maggito

"Както не можем да попречим на морето да се връща към брега, така не можем да попречим и на мисълта да се връща към един и същ натрапчив въпрос. Морякът нарича това прилив, виновният- угризение."

"Ние хората се лъжем, като си въобразяваме, че сме изчерпали всичко, което ни готви съдбата, че сме достигнали до дъното на каквото и да било."

"Той вдигна глава с израз на човек, разполагащ с неограничена власт, толкова по-страшна, колкото по-ниско стои съществото, което я упражнява - свирепа у дивия звяр, безсърдечна у тесногръдия човек."

"Просвещението лекува. Просвещението въодушевлявя. Всички благородни обществени начинания се коренят в науката, литературата, изкуствата, образованието. Създавайте човеци! Рано или късно проблемът за всеобщо образование ще се наложи."

"Между тях имаше и един скептик. Как се беше озовал сред тях? По силата на контраста. Не вярваше в нищо. Право, революция, цивилизация, религия, напредък бяха думи, лишени от всякакъв смисъл за него.
- Само едно е достоверно - пълната ми чаша - казваше той."

"В мига, когато Козет, без да съзнава, беше хвърлила на Мариус погледа, който толкова го смути, и той я бе погледнал така. И тя изпита същата болка и същата наслада. Съзнала хубостта си, тя знаеше, че притежава силно оръжие и почна неусетно да си служи с него."

"Когато лице в държавна униформа преследва лице в дрипи, то има за цел да облече и него в държавна униформа. Разликата е само в десена на униформата."

Това, което често наричаме неблагодарност на децата е всъщност неблагодарност на природата. Природата гледа пред себе си. Тя разделя живите същества на "пристигащи и заминаващи". Заминаващите са обърнати към мрака, а пристигащите - към светлината. Това поражда отчуждение, гибелно за старите и неволно от страна на младите. Както при дървото: новите клонки, без да се откъсват от стъблото, все повече се отдалечават от него. Не по тяхна вина. Младостта търси радост, забави, светлина. А старостта крачи към края. Не са вече крепко прегърнати, макар и да не се загубват от погледа си."

"Тя се наслаждаваше на щастието да чете свободно в тази душа, оставайки самата тя непроницаема."

"Добре е да приучим душата си към скръб и стомаха си към глад."

"...Истината е, че жената никога не прощава на друга жена, ако тя и отнеме дори мъж, когото не обича."

" Жената е истински силна само когато любовта и интересът са обединени в нея, и то в еднаква степен. Ако само едно от тези две чувства я владее, тя става уязвима като Ахил."-

"Синко, пазете се главно от нещата, които изглеждат невъзможни."

"За двамата влюбени имаше нещо страшно в това почти непреодолимо разстояние, което ги отделяше от обекта на техните въжделения. И все пак надеждата е чувство, така дълбоко вкоренено в сърцето на човека, че макар и надеждите им да бяха безумни, те все пак се надяваха."-

".. И тъй като истински влюбеният е щастлив само в минутата, когато вижда или притежава любимата и страда през цялото останало време."

"Дявол да го вземе!Кучешки живот! Минаваш от крайност в крайност. Никога не стъпваш на твърда земя. Или шляпаш във вода, дълбока сто стъпки, или летиш в облаците. Няма средно положение."

"В кризите след големите катастрофи човек скъпернически пази скръбта си като съкровище и се отнася враждебно към всеки, който се опитва да го отвлече макар и малко."

"Когато човек изпадне в нещастието да обича някого, му служи като роб."

"В душата ми тлееше слаба надежда- онази отчаяна надежда, с която живеем, когато се стремим към неща, които ни се струват непостижими.

— Моята мъка не свършваше само с това, Фериде. Аз те ревнувах дори от себе си, ревнувах различните мигове на живота си. На този свят няма чувство, което с течение на времето да не отслабва, да не губи първоначалната си сила. „Ами ако някой ден престана да обичам Фериде така силно, ами ако загубя това сладостно, вълшебно чувство!“ — си казвах аз. В такива мигове постъпвах като тези, които гасят светлините от страх да не се изтощи техният източник: мъчех се да отдалеча твоя образ от очите си.
В планините расте цвете, името на което не зная, Фериде. Ако човек го мирише постоянно, след време започва да усеща по-слабо дъха му. Единственият начин за възвръщане на чувствителността на обонянието към това цвете е да не го помирисваш известно време. Дори понякога, заслепен от страстта да почувства отново неговия мирис, човек може да опита друг мирис, да доближи до лицето си някое „жълто цвете“.
Това цвете често пъти страда поради своя хубав дъх.
Хората го разтриват и мачкат между пръстите си."