Цитати на @Siss

Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!

Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.

Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си.

Тежко е на душата, когато чувствата, свързани със случки от нашия живот, не умират заедно със самите случки. Дори когато изчезне лицето, когато изчезнат местата, които са били основа за тези чувства, те остават живи и свежи, и то не като спомен, а истински и силни като в деня на преживяването. И тъй като са загубили всяка реална основа, те събуждат болка и копнеж, разтърсват душата като незащитено стебло, хранят се с вълненията, крадат настоящето и тровят бъдещето.

Много чести са нощите, когато вълнението не ти дава да заспиш. Вълнението, което отначало ти е приятно и скъпо, но колкото повече навлиза в нощта, става все по-тежко и по-мъчително.

Искам да се вгледам в очите на страха, който ме мъчи в сънищата. Чакам го. Бдя. Но той идва не когато го очаквам, а когато най-малко се надявам; сграбчва ме, пие и гризе и чак на сутринта си отива и ме оставя изтощен и изпълнен с мрак и мъка.

И моята лична болка, и моето страдание ми се сториха като нещо, което не е безсмислено отделено и усамотено, а живее като малка частица от голямата трагедия на борещото се човечество

Когато неволята нарасне и страданията се заредят, когато болката почне прекалено много да боли, тогава душата ми се обръща, изпълва ме упорството и безогледното, злобно равнодушие, и клетата гордост на онези които премного страдат.

Животът ни връща само това, което даваме на другите.

Плашех се и от кръвта, чувах я как бие в китката на ръката ми, защото ми показваше, че съм жив, а то бе равносилно на страдание.

Всеки кръстопът, погледнат от достатъчно високо, прилича на разпятие.

Точно за това ти говоря, за тази неспособност на любовта да преценява реалния живот, за измисления свят, в който си живее..

А любовта не може да се съпротивлява на омразата. Тя е самодостатъчна, тя живее сама от себе си, има собствени страхове, тревоги, измислени битки. Тя не може да отговаря на удари отвън. Любовта е прекалено заета със себе си и затова не мисли реално, затова я спохождат неприятности...

Ето това няма никога да се промени. Човек се ражда млад, блестящ и бодящ като ето тази игла. Като копието на свети Георги. Постепенно обаче нуждата да събере двата края започва да го притиска. Да го навежда, да го свива. Все по-надолу и все по-надолу. Докато най-после свърже тези пусти два края окончателно и - хоп - от копие си се превърнал в безопасна игла. Трябва да си от много як метал, за да не ти се случи... Или да се съгласиш от време на време да те прибират там, където няма да бодеш. Сиреч тук. Ти избираш каква игла да си - безопасна или опасна.

Хората имат нужда идеите да им бъдат внушавани просто и ясно. Хората не понасят сложността на света, объркват се, ако трябва да носят отговорност за решенията си... Ако пък ги блъснеш по-силно в правилната посока, могат да увиснат.

През тази втора седмица Лайла се убеди, че от всички неволи, които човек трябва да изтърпи, няма по-голяма от това просто да чакаш.

- Но откъде да намеря смелост? - запита Фродо. - Тя ми е най-нужна.
- Смелостта понякога се намира на невероятни места - каза Гилдор. - Надявай се!

Нямаме друг избор освен съпротивата - със или без надежда.

Боя се, че това е само мимолетен проблясък, и после всичко пак ще стане сиво.

Три пръстена за елфите крале под този небосвод
и седем за джуджетата в дворците им от камък,
да вземат девет хората със краткия живот,
един - за Мрачния владетел с трон от черен пламък
в страната му Мордор, където тегне мрак.
Единствен пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие,
Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие
в страната му Мордор, където тегне мрак.