Цитати

Неговото щастие стана важно за мене. Любовта е стилно отмъщение - когато си влюбен, целият ти егоизъм просто отива на кино. Не стига, че оглупяваш, ами и това!

Любовта е кралство, където си и кралица, и слугиня. Властваш уж напълно, а нямаш власт над нищо.

Трябва да измислят църковен празник да се пали свещ за влюбените, с молитвата да оцелеят, да издържат, а когато всичко свърши, пак да оцелеят.

Веднъж за малко не си разбих главата в една витрина, дори ми донесоха лейкопласт от съседния магазин. Не получих сътресение на мозъка тогава, но аз така и така си го имах. Че какво друго е да си влюбена?

А като все се питаш нещо, е по-гадно и от страха. Изтормозва те до лудост.

Представих си смъртта и се запитах не е ли мъчително да я срещнеш с кутия, пълна с неизживяно минало? И не умираме ли дълго преди това, отказ по отказ от себе си?

Снегът сипеше захарни замъци, а захарта полепваше по устните ми ...

Да приема целия свят в сърцето си ... Сърце ли ще е тогава още?

Навсякъде съм нетърпелива, няма чувство, в което да се побера, затова не спирам никога и никъде. Ония люлки, на които в детството си сядах от едната страна, а приятелката ми Тони от другата и политахме, пищяхме, а светът беше наш - и сега е така, дори е още по-хубаво, защото от другата страна съм пак аз, все съм аз, не завися от никого.

"... всички болести са от нерви. Само триперът е от любов."

Всяка омраза несъмнено е разочарована любов.

Най-сетне бавно, влачейки на раменете си чувалите на облаците, тръгнах към къщи.

ЖЕНАТА: Комедията е най-тъжният жанр, жанр на отчаянието. Като не му остава нищо друго, човек започва да се смее.
МЪЖЪТ: Мислех, че е обратното - трагедиите...
ЖЕНАТА: Трагедии се пишат в щастливи времена. По времето на Перикъл, по времето на Краля-Слънце...
МЪЖЪТ: Да бе, по времето на социализма само комедии се пишеха...
ЖЕНАТА: То и сега взеха да пишат...

"Да живеят траките, че умряха и ни оставиха могилите си, то иначе - какво..."

"Да знаеш, като умре един от двама ни, аз ще ида да живея при сестра си в Каварна"

Дълго плаках там, в интимната обстановка на уличното безразличие ...

Сега тази кротка скитница с износени провиснали дрехи трогателно се люлееше напред-назад по калдъръмената уличка в утринния час. Това беше нейният миг и тя бе единствена на импровизирания калдъръмен дансинг. А навреме изгряващото слънце щедро осветяваше нейната сцена и тя се превръщаше в една призрачна парцалена балерина ...
Бяха единствени и толкова специални в тези неповторими във вълшебството си мигове. Мигове, превърнали двамата махленски неудачници в безспорните звезди на тази абсурдна утринна серенада.

"Че какъв позор е да си богат? Колкото е по-богат човек, толкова по-здраво е вързан със съдбините на държавата си. Дето се вика - част от тази държава е негова, затуй милей за нея. На бедния му е все едно, за него държавата е мащеха, плюе той на таз държава..."

Докато е бедна, завижда. Като забогатее, току-виж започнала да снобее. Парите не променят болестта, а единствено симптомите и.

Установи с удивление колко специално оръжие за заплаха е словото. Особено когато не разполагаш с никакво друго.