Цитати

Животът се търкаляше като изпусната по баир каруца ...

Съдбата е път и нема прека пътека ...

Защото плахо очакваше Светът да бъде добър с него. Като всяко ококорено към Света дете.

Двамата представлявахме знаменита картина: убит от вяла безнадеждност доктор и неговият цъфтящ от неразбираема бодрост пациент.

При лудите е така - те са ни чужди, защото не разбираме техните причудливи емоции.

Има хора, които използват нормалността като брадва - секат и цепят света и сортират цепениците най-безстрастно. Те направо обезсмислят света с нея.

Камък от хиляда тона стриваше душата ми на брашно от горчива отрова.

... лудите са си просто такива хора - нито по-добри, нито по-лоши от нормалните, просто неспособни да се приспособят към тоя свят.

Всеки слаб човек иска да се огради от света със стена от заплашителна неразбираемост.

Знаех, че психиатрията е театър. И животът е театър. Ако играеш правилно, може да ти повярват. И да се получи някак мъдро.

Трябва да видиш решетки, по дяволите, за да се радваш на небето ...

...Лудостта запазва младостта. Защото човек явно остарява, оглеждайки се в нормалността, в нормални огледала. Оглеждайки се в кривите, той се смее и остава млад. И даже не може да порасне, остава дете, някак инфантилен. В нормалния, външен свят изискванията на нормалните хора и на нормалните ситуации почукват като камъчета полираната обвивка на човека и той - лека-полека - се ожулва и захабява. А в Болницата средата е мека. Никой не изисква от теб да си особено нормален. И ти бродиш по алеите розов и усмихнат.

Единственото нещо, което продължаваше да я озадачава, беше внушителният период от време, наричан от възрастните младост.

Когато се руши дом - все едно, че умира някой ...

Аз бях драсната като кибритена клечка-пише Лили -можех само да изгоря.

Мъката, шепнеха те, слага различна ръка на всяко рамо.

Тя си спомняше бащата на Лили - Том, Човека на пианото - и поставяйки Неди с цигулката си до него, ги виждаше като невъзможно непрактични - невъзможно стремителни - невъзможно неустоими. И дори невъзможно чудесни, може би.

На седем и половина години вниманието не се задържа, ако действията на екрана са безмилостно възрастни.

Чичо Мал можеше да седи под небето и никога да не го погледне. Горещо, ще каже той. Но слънцето ...? Той не го беше виждал.

Когато караницата между тях започваше, аз винаги бях на разстояние, играейки в слънчеви стаи или сложен да почива зад затворени врати. Така е с децата. Агресия, която е неразбираема, защото произлиза от хора, които обичаш и на които вярваш, и която винаги изглежда, че идва от една друга част на гората. Защо крещят те? Какво означава това?
Когато са при теб, техният гняв е овладян, но не по-малко обезпокоителен. Гласът му е свален в подмолното течение на беса и е подчинен на мисълта: да не плашим детето. Като че ли детето вече не е ужасено.