Цитати
Въведени са общо 7163 цитата от 1810 заглавия.
Кой да забележи старите му чехли, жълтата пижама на този свят болник, който помни небето такова, каквото ще го видим след хилядолетия, щом пещерите се разпукат и отново изпълзим!
Освен това, както обичам да казвам, веднъж се мре, затова нека поне този момент остане незабравим.
Детската усмивка винаги радва сърцето.
"Катрин Ърншоу, дано не намериш покой, докато съм жив! Ти каза, че съм те убил – тогава преследвай ме като дух! Духовете на убитите преследват своите убийци. Зная, че се е случвало призраци да бродят по земята. Бъди винаги с мен, превърни се в какъвто и да е образ, накарай ме да полудея, само не ме оставяй в тази бездна, в която не мога да те намеря!"
"Аз не мога да живея без моя живот! Не мога да живея без душата си!"
"Унизително би било за мен да се омъжа за Хийтклиф сега, затова той никога няма да узнае колко много го обичам, и то не защото е кра-
сив, Нели, но защото по прилича на мен, отколкото аз самата. От каквото и да са направени душите ни, неговата и моята са еднакви, а тая на Линтон е толкова различна, колкото лунният лъч от мълнията или сланата от огъня."
сив, Нели, но защото по прилича на мен, отколкото аз самата. От каквото и да са направени душите ни, неговата и моята са еднакви, а тая на Линтон е толкова различна, колкото лунният лъч от мълнията или сланата от огъня."
Трябва да сме сторили голямо зло, преди да сме се родили, или пък ще се радваме на голямо щастие след смъртта си,за да позволява господ този живот да бъде изпълнен с всички изтезания на изкуплението и всички мъки на изпитанието.
Когато в живота придобиеш навик, както аз бях свикнал с тази любов,изглежда, че е невъзможно той да изчезне, без да разруши всички други стимули в живота.
- Дрехите не променят човека - продължи Елънд. - Но променят реакцията на другите към него.
из МЪГЛОРОДЕН: Кладенецът на възнесението от Брандън Сандърсън
от gergan75, 25.06.12 в 12:31, Рейтинг:
от gergan75, 25.06.12 в 12:31, Рейтинг:
"Ненадейно подът под краката ни се разлюля, пламъчетата на керосиновите лампи потрепнаха, а снимките по стените затракаха.Петдесетсантиметровата гипсова статуетка, изобразяваща Исус с протегнати ръце, започна да се клати и да се приплъзва към ръба на полицата над камината. Божият син ми заприлича на човек, замислящ самоубийство, и като се имаше предвид сегашното състояние на нещата, май нямах право да го виня."
"Животът... - Тя въздъхна тъжно. - Животът е твърде хубав, за да се предаваш без съпротива, нали?"
Изобилната сутрешна светлина измива всяко кътче на света, безплатно.
Новият ден почти е дошъл, но старият все още влачи тежките си фусти.
... така и историците се мъчат да ни напомнят, че сме потомци на онези призрачни прадеди, че нещо им дължим, макар на всеки нормален човек да му е ясно, че никак не е ясно, на кого сме потомци, родените тук на този смутен бълкански кръстопът, където са хвърлили семето си и латини, и франки, и кумани, и хуни, и авари, и татари, и маджари, и турци, и черкези, и какви ли не още разбойници и прохиндеи...
Господи, не искам да я видя мъртва!
Лъжеше. Себе си не искаме да видим ний мъртви. Защото подлото наше въображение ни набутва в ковчега на мястото на мъртвеца, своя изострен нос виждаме ний между цветята, ако пък и в чертите на мъртвеца прозират нашите наследствени черти, познати ни от огледалото, тогава пътя ни препречва мисълта, от която бягаме цял живот: че няма къде да избягаме от смъртта; на всяко чуждо погребение ние репетираме своята смърт, с някаква сладостна печал си представяме как плачат край ковчега ни, няма чомек, който да не си го е представял, но няма и човек, който да не си е задавал страшния въпрос, по-страшен от смъртта: а как ще умра? Изведнъж, без да разбереш, че умираш /както казва Цезар: важното е да умреш бързо!/, без да имаш време да се простиш със света и с никого, или ще умираш бавно, мъчително и унизително, осъзнавайки, че умираш, прощавайки се сърцераздирателно с всичко на тази планета - кое е по-добре?
Лъжеше. Себе си не искаме да видим ний мъртви. Защото подлото наше въображение ни набутва в ковчега на мястото на мъртвеца, своя изострен нос виждаме ний между цветята, ако пък и в чертите на мъртвеца прозират нашите наследствени черти, познати ни от огледалото, тогава пътя ни препречва мисълта, от която бягаме цял живот: че няма къде да избягаме от смъртта; на всяко чуждо погребение ние репетираме своята смърт, с някаква сладостна печал си представяме как плачат край ковчега ни, няма чомек, който да не си го е представял, но няма и човек, който да не си е задавал страшния въпрос, по-страшен от смъртта: а как ще умра? Изведнъж, без да разбереш, че умираш /както казва Цезар: важното е да умреш бързо!/, без да имаш време да се простиш със света и с никого, или ще умираш бавно, мъчително и унизително, осъзнавайки, че умираш, прощавайки се сърцераздирателно с всичко на тази планета - кое е по-добре?
Слънцето вдигна лудата вода в него и го доведе до непознато вдъхновение. Телата им се превърнаха в съставни части на един музикален инструмент и сглобени възпроизведоха музика.
... няма по-зловещо нещо от придворния журналист, мислеше си Варадин, прелиствайки шумно страниците на последния вестник, защото придворният поет - какво, яде и пие на царската трапеза, най-много да напише някоя глупава ода за царя, на която най-много да повярва само царят, ако е глупав, но за държавата и за народа това няма никакво значение, а придворният журналист като се подмазва и лъже - лъже целия народ. /Ако народът е глупав./
- Защо гледаме все към небето? - помисли си Данаил. - Уж не вярваме, не вярваме, а все към небето гледаме...
С духовете човек трябва да се отнася добре, ми викаше покойната - тогава и те се отнасят добре към тебе. Иначе, Данаилчо, е голям главобол...
Така му нареждаше баба Рада цяла нощ, уж да не заспят, набожна жена беше тя, православна християнка, но как всички тези антихристки дивотии съжителствуваха с християнката й душа - това е загадка за целия наш народ, който си останал езичник в червата и в мозъка на костите, а само устата си е научил да вика: "Господи Исусе Христе!".
Така му нареждаше баба Рада цяла нощ, уж да не заспят, набожна жена беше тя, православна християнка, но как всички тези антихристки дивотии съжителствуваха с християнката й душа - това е загадка за целия наш народ, който си останал езичник в червата и в мозъка на костите, а само устата си е научил да вика: "Господи Исусе Христе!".
Ама ти сигур и връколак какво е не знаеш? Бе де растете вий, уж сте все учени, на какво ви учат професорите, като не знаете даже какво е туй просто нещо връколак?