Цитати

"Говорехме за заплатата, вечно за заплатата и за любовта. Понякога за заплатата, друг път за любовта, понякога и за двете заедно."

Загледан в дъжда, се замислям какво означава да си съпричастен, да си част от нещо, някой да плаче за теб. От далеч, от много далеч. Всъщност от един сън.
Колкото и надалеч да се пресегна, колкото и бързо да тичам, никога няма да стигна там.
Защо му е на някого да плаче за мен?

Носеше брада, а в лице приличаше малко на Исус Христос и малко на сатир. Лицето му казваше истината. Говореше се, че е помогнал на едно момиче да се отърве от една трагедия, за да хлътне в друга. Док имаше ръце на неврохирург, хладен разум и горещо сърце. Когато шофираше колата си, сваляше шапка на срещнатите кучета, а кучетата обръщаха глави и му се усмихваха. Можеше, ако е нужно, да убие всякакво същество, ала дори и за удоволствие не би наранил ничие чувство. От всичко най-много се страхуваше да не му се намокри главата, поради което зиме и лете носеше непромокаема шапка. Нагазваше в приливите до гърди, без да усети никаква мокрота, но от капчица дъждовна вода на главата си изпадаше в паника.

От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева -
и една пчела -
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
мечтата стига.

Тревата върши толкова малко!
Зелена всякога да остава -
и да развъжда пеперуди -
и пчелите да забавлява.

И цял ден музика да слуша -
вятърът да и прави компания -
и да държи слънцето на скути -
и на всички да се покланя.

Росата да ниже на мъниста -
и да става толкова фина -
че пред нея да бъде груба
и една истинска херцогиня.

И дори - умирайки, да ляга
сред такива ухания и билки -
такива миризми заспали -
и талисмани от боровинки!...

А накрая - в царствените плевни -
да сънува старата си премяна.
Тревата върши толкова малко -
че бих искала сено да стана.

В цъфтежа е целта. Когато
със своя разум слаб и смътен
цветенце някое съгледаш
и бегло го разгледаш пътем –

ти ролята не подозираш
на тази мъничка подробност
в това сияйно сложно дело –
на пеперудата подобно.

Да израстеш полека, да напъпиш
навреме и да не измръзнеш –
със червея и зноя да се бориш –
от вятъра да се изплъзнеш –

да не измамиш мъдрата природа,
като се трудиш неуморно:
да бъдеш цвете е дълбока
отговорност.

...когато говореше така,можех да видя как безброй врати се затръшват след нея,без да съм в състояние да направя каквото и да било,за да я настигна.Излишно беше да й развивам отново жалките си теории само и само да й докажа,че греши или че нещата ще се наредят.Винаги се намира един тъпанар, който да поднесе чаша вода на някой с изгаряне от трета степен.Тъпанар като мен.

Аз съм аз, аз съм той. Сме, но съм аз, ще браня това да съм аз. Докато не мога повече. Аз съм. Его. Аз.
"На него изобщо не му пука за теб".Дори ако започне да я сваля, дори тогава тя няма да значи нищо за него. Но тогава. Но ако не значеше нищо за него, защо бе винаги там, в дъното на стаята, пуши или чете, там е(аз съм аз, аз съм той), сякаш се нуждае от нея, да така е, нуждае се, увесва й се отдалече като отчаяно всмукване, за да достигне нещо, за да види нещо по-добре, да бъде нещо по-добре. Тогава не беше : аз съм аз , аз съм той. Беше обратното: аз съм той, защото аз съм аз.

Цвете и кроноп

Един кроноп намира самотно цвете сред полята. Първо понечва да го откъсне, но решава, че е ненужна жестокост, и коленичи до него, и весело се заиграва с цветето, ето така: гали го по листенцата, духа го, за да затанцува, жужи като пчела, поема аромата му и накрая ляга под цветето и заспива, обгърнат от велик покой.
Цветето мисли: "Като цвете е."

...защото Поезията и Тананикането не са неща, които можеш да вземеш, те са неща, които те вземат.Единственото, което можеш да направиш, е да отидеш там, където те ще те намерят.

...но най обичам да правя Нищо.
- Как го правиш Нищото? - попита Пух, след като дълго се чуди.
-Ето това, което сега правим, е нищо.
- О, разбрах - каза пак Пух.
- То значи да се скиташ, да се вслушваш във всичко, което не можеш да чуеш, и за нищо да не те е грижа.
- О! - каза Пух.

- Заю е умен - каза Пух замислено.
- Да - каза Прасчо - Заю е умен.
- И има Мозък.
- Да - каза Прасчо. - Заю има Мозък.
Последва дълго мълчание.
- Предполагам - каза Пух, - че затова той никога не може да разбере някои неща...

Есента е сезона, в който цъфти смъртта.

По цялата поляна умиращата трева и слънцето бяха в един и същ нюанс на жълтото.Закъснели купувачи се тълпяха в тичинковите магазини и от време на време по някой цвят падаше, натежал от пчелите. Лек вятър с една две калории топлина се спусна по склона на планината, сякаш се готвеше за последен път да се топне в езерото Бива. Зачервени от безкрайните нощи любовна игра, клоните на дърветата, с щръкнали до едно листа, очакваха преобразяващата еякулация на първата слана.Въздухът беше натежал от паднали плодове и умиращи гъби и наелектризиран от историческата врява на жътвата; едно ято врани с плясък преминаха през него, като дразнеха всичко и всички с неразгадаемите си коани.По време на полет, в трептящата си абаносова извивка, те наподобяваха фалшивите мустаци на света.

Колко хора познаваш,които могат да пречупят собствената ти светлина върху самия теб,
да възприемат съкровените ти и трепетни мисли и да ги отразят обратно върху теб?

Сега Фани можа да види лицето му напълно открито,без плаща и шапката , под ярката светлина на петролната лампа.Първото нещо, с което поразяваше това лице, бе красотата.
То бе някак смущаващо,греховно, почти кошмарно красиво, за да бъде лице на монах или свещеник.От фините очертания на веждите, на носа, на устните му лъхаше безстрастна замечтаност и спокойствието на езически бог, но в матовия тен на кожата, в черните му като въглен очи гореше темпераментът и знойният климат на Андалузия, нещо пламенно и страстно, което въздействаше по-силно от всичко останало, но което не бе земна чувственост, а по-скоро фанатизъм, в който прозираше дори нещо жестоко и зловещо. Може би това бе чисто испанският фанатизъм на религията му или пък това усещане се дължеше на расото му, на интелигентността, спокойствието и желязната воля, които светеха в очите на монаха и които изпъкваха в странен контраст с младото му, почти юношеско лице.
Той се поклони леко, свободно и усмивката му показа два реда ослепително бели зъби, които светеха върху фона на матовото му лице.Фани веднага съзна, че този човек бе напълно сигурен в себе си....

През първата част от живота си даваме сметка за щастието едва след като го загубим.
През втората възраст в момента на щастието вече знаем, че в края на краищата ще го загубим.
През третата възраст - тази на истинската старост - предчувствието, че ще загубим щастието, не ни позволява дори да го изживеем.

Използваше уикендите като някакъв вид виагра, а понеделниците като пеницилин. Когато се видяхме за последен път, мисля, че я попитах нещо от сорта: "Защо оргазмът при някого трае по-дълго, а при друг по-кратко?"
- Защото - отвърна тя - при някого по-дълго, а при друг по-кратко трае настоящето; при някого по-дълго, а при друг по-кратко трае смъртта.
"На умния човек две думи са му достатъчни, а три са прекалено малко" - помислих си сбогувайки се.

Няколкостотин години след този случай на брега на Каспийско море били хванати две костенурки, по които били изписани послания. Посланията на една жена и на един мъж, които са се обичали. Костенурките продължавали да вървят заедно и на тях можело да се прочетат посланията на влюбените.
Мъжкото послание гласяло: Ти си като онази девойка, която никога не била ставала рано и като се омъжила в съседното село и трябвало за пръв път да стане рано, съгледала слана на полето и рекла на свекърва си: "Такова нещо в нашето село няма!" И ти като нея мислиш, че на света няма любов, защото никога не си се събуждала достатъчно рано, за да я срещнеш, въпреки че тя е всяко утро тук навреме..
Женското послание било по-късо, само от няколко думи: Моята родина е тишина, моята храна е мълчанието. Седя в своето име като гребец в лодка. Не мога да заспя, толкова те мразя...

Посадих рози в твоите ботуши, от твоята шапка расте шибой. Докато те чакам в единствената си и вечна нощ, по мен веят дните като парченца накъсано писмо. Съединявам ги и сричам буква по буква твоите любовни слова. Но малко мога да прочета, защото понякога се явявва неизвестен ръкопис и в твоето писмо попада парченце от друго писмо, в моята нощ се смесват чужд ден и чужда буква. Чакам кога ще дойдеш и кога писмата и дните вече няма да са нужни. И се питам: дали и тогава ще ми пише онзи другият, или и по-нататък ще бъде нощ?