Цитати

"Всъщност не беше особено стар, само на два-три века; внушаваше не толкоа усещане за упадък, колкото за мълчаливо обезсърчение, сякаш напълно се бе провалил в кариерта си на дворец."

"Смятаха, че самопризнанието на престъпника е необходимо за пълното му изобличаване - мисъл не само неоснователна, но дори съвсем противна на здравия юридически смисъл; защото, ако отричането на подсъдимия не се приема като доказателство за невинноста му, още по-малко самопризнанието му трябва да бъде доказателство за виновността му."

"През това време поднесоха супа със зеле. Василиса Егоровна, като видя, че мъжа й го няма, втори път изпрати Палашка да го вика. "Кажи на господаря: гостите чакат, супата ще изстине, а учението, слава богу, няма да избяга; ще има време да вика, колкото си ще." Капитанът дойде след малко..."

"Когато влязох в билярдната, видях един висок господин на около тридесет и пет години с дълги черни мустаци, с халат, с щека в ръка и с лула в устата. Той играше с маркьора, който при печалба изпиваше чашка водка, а при загуба трябваше да пълзи на четири крака под билярда. Останах да гледам играта им. Колкото по продължаваше тя, толкова по-често ставаха разходките на четири крака под билярда, докато накрая маркьорът остана под билярда."

"... Веднага поръчал да повикат каналията французин. Доложили му, че мосю ми дава в момента урок. Баща ми се запътил към моята стая. В това време Бопре спеше на леглото ми като невинен младенец. Аз бях зает с моя работа."

„...– каза Шеленберг – Някои неща се знаят от един човек, най-много двама. Обикновените хора не трябва да са всезнаещи. Ако обикновеният човек стане всезнаещ, ако изобщо много знае, ще се почувства бог. Нали разбирате? Един свят от няколко милиарда богове! Тогава, питам ви: кой ще бута тия колички? Кой ще мете боклуците? Боговете не бутат колички и не метат боклуци! Ще има боклуци, които гният, и колички, които стоят. И боговете ще започнат да гинат от болести и глад. Ето защо не е хубаво това – обикновеният човек да знае много, всичко да знае. Това би било нещастие, дявол да го вземе. Чума за човечеството.”

„...Но тежко на бъдещата ви съпруга! Та вие прекалено много виждате и разбирате!
-Такива, които виждат и разбират прекалено много, обикновено остават до края на живота си самотни! – каза мрачно Авакум.
Без да иска, Марков го беше настъпил по най-болното му място.”

"Изморявам се да пазя чужди тайни, най-вече ако са на баща ми, на мама или на Бен – да ги пазя отделно една от друга в малки кутийки в мозъка си. Някой ден ще духне силен вятър и ще издуха капаците на кутийките и после няма да зная на кого какво да кажа. Много исках това да стане точно сега.”

„Два от телефоните не работеха, а в третата кабина се беше напъхала една много едра жена. Изобщо не можех да си представя как е влязла. Говори дълго, като притискаше лицето си до слушалката, обръщаше се към мен и ми се мръщеше.
-Сигурно звъни на някой да дойде да я измъкне от кабината – пошепна ми Бен.”

„И двамата се бяхме подпрели на едно дърво. За секунда ми се стори, че дървото се обляга на мен.”

„Престани да си мериш косата, Кари! – казва брат ми, когато ме завари пред огледалото. – Тя расте само ако не я гледаш.”

„- А смъртта не е ли по-силна от живота?
- Не, смъртта е само момент в живота, край на нашия собствен живот. Идва, когато сме завършили нашия дял, когато другите ще излязат напред. Животът обаче, самият живот, той продължава.”

„- Да, бяхме тръгнали по различни пътища. И двамата избрахме лошата посока. Но може би не е късно да свърнем, да променим пътя.”

„Много тъжно писмо пристигна от Осинови Гаи, от моя баща. Той беше потресен от смъртта на Зоя. „Не мога да разбера как така? Аз, старецът живея, а нея я няма ...” – пишеше той и такъв смут, такава безутешна скръб вееше от тия редове. Цялото писмо беше на петна от сълзи, а някои думи съвсем не можах да разчета”

„- На Шура джобът се мърда! – чувам учудения глас на Зоя.
И наистина мърда! Какви са тия чудеса?
- Какво има в джоба?
Много просто: джобът му е пълен с майски бръмбари – блъскат се, мъчат се да изпълзят, но Шура стиска джоба в шепата си. Горките бръмбари!”

„- Помисли си само – мечтаеше на глас Анатолий Петрович – колко е интересно: да покажеш за пръв път на детето огън, звезда, птица, да го заведеш в гората, при реката, а после да го заведеш на море, в планината ... за пръв път, разбираш ли!”

"- Защо четеш тези книги?
- Някои хора четат книги за удоволствие - отбеляза той..... Както всяка книга, и тази е вид бягство."

"... онази весела и дяволита усмивка, която толкова много обичах. За пръв път от смъртта му мисълта за Мейсън не ми причиняваше ужасяваща болка. Бях тъжна и той наистина щеше да ми липсва, но знаех, че се е преселил на по-добро място - наистина много добро. И повече не изпитвах вина."

"- Не става дума за теб, разбра ли? Този път става дума за мен. Не за теб. През целия ми живот, Лиса... през целия ми живот винаги е било едно и също. ТЕ СА НА ПЪРВО МЯСТО. Живеех с теб. Обучавах се да бъда твоя сянка, но знаеш ли какво? Искам аз да съм на първо място. Имам нужда поне веднъж да се погрижа първо за себе си. Уморих се да мисля за другите и постоянно да се отказвам от това, което АЗ искам... Съжалявам, ако те наранява, но това е моят избор!"

"... как може някой да разбере дали действително е луд, или не? ...
- Мислиш, че си луда?
- Не зная ...
- Лудите рядко си задават въпроса дали са луди."