Цитати

"Не може точно да се определи моментът , в който се поражда приятелството. Както, когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва, така и в поредицата от приятелство идва една, която грабва сърцето ти""

"...като циферблата на малък часовник, който едвам виждаш в тъмната стая, когато се събудиш посред нощ, за да провериш колко е часът - ...а часовникът бял, мълчалив и блестящ, ти сочи в тъмнината и часа и минутата, и секундата, уверено ти казва, че нощта ще продължи да става още по-тъмна, но неизменно ще доведе до нова зора."

"-Все още съм луда. Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.
-Не мисля,че на мен би ми харесало - каза той.
- Може да ти хареса ако опиташ.
- Никога не съм опитвал.
Тя облиза устните си.
-Дъждът дори има приятен вкус.
-Какво, искаш да опиташ всичко поне веднъж, така ли? - попита той
-Понякога и два пъти."

Един понеделник, в 10:30 сутринта, през ноември 1955-а, Зуи Глас, млад двадесет и пет годишен мъж, седеше в препълнената вана и четеше писмо отпреди четири години. Писмото, напечатано на няколко листа обикновена жълта хартия, сякаш нямаше край и той бе малко затруднен да го подпира върху двете сухи островчета на коленете си. От дясната му страна една навлажнена цигара, бе закрепена на ръба на вградената поставка за сапун и явно гореше, защото той от време на време я вземаше и дръпваше веднъж-дваж, като почти не откъсваше поглед от писмото. Пепелта непрекъснато падаше във ваната или се посипваше по някоя от страниците на писмото. Той, изглежда, не забелязваше неудобството на позата си. Но явно вече бе усетил, макар и съвсем отскоро, че се изпотява от горещата вода. Колкото повече четеше — или препрочиташе писмото, толкова по-често и все по-малко разсеяно бършеше челото и горната си устна с опакото на китката.

— Спомняш ли си, когато се явявах за пети път в „Какво умно дете“? Замествах Уолт, защото му бяха сложили гипс. Помниш ли за гипса? Една вечер, тъкмо излизах с Уейкър, и Сиймор ми каза да си лъсна обувките. Бях бесен. В студиото беше пълно с идиоти, дикторът беше идиот, продуцентите бяха идиоти, и казах на Сиймор, че дяволите ще ме вземат, обаче няма да си лъскам обувките заради тях. Казах му, че те и така няма да могат да ги видят от местата си. Той ми вика: „Лъсни ги въпреки това.“ Каза да ги лъсна заради Дебелата дама. Не знаех какво има предвид, но Сийморовският му поглед ме накара да си лъсна обувките. Никога не ми обясни коя е тази Дебела дама, но аз си лъсках обувките заради Дебелата дама винаги когато излизах в ефира… през всичките тези години, откакто участваме с тебе в програмата, ако си спомняш. Най-много да съм пропуснал един-два пъти.

Дамската тоалетна в „Сиклърс“ бе почти толкова голяма, колкото самият салон и по някаква странна причина бе не по-малко уютна. Никой не я обслужваше и когато Франи влезе, вътре нямаше жива душа. Тя поспря за миг по средата на керамичния под, сякаш точно тук бе определила някому среща. По челото й избиха капчици пот, устните й бяха полуотворени, лицето й побледня още повече.

"Ах ти, моя люляно, ти казанлъшка гюлова ракийко? ... Който те е пил веднъж, той никога не може да те заборави, а който те попива честичко, той оставя в българската история по няколко извънредно важни психологически революции. И аз съм те пил някога си, и аз съм се наслаждавал на твоя аромат, и аз съм имал удоволствие да изпитвам твоята приятност... Ох, вярваш ли, и до тая минута помня твоите животворящи сили и твоето нравствено и физическо значение. Когато те пият смъртните богове, то усещат такава забележителна приятност, каквато не усеща даже и онзи, когото гладят вечер преди да заспи по петите, нито пък онзи, комуто Господ Бог е помогнал да получи наследство от непредвидена страна. А каква е твоята бистрота, каква е твоята белота! Сребро, блилянт, сълза, капка от роса, хрустал, който виси в черкова на полилеите... Вземете билюрова чаша, измийте я добре, налейте я до половина с тая божествена влажност, закрийте с два пръста лявото си око и погледнете в нея с дясното... Охо-хо-хо, сълза да я вземе дявол!"

"Аманда ги обиколи и им доля кафе в чашите, всяка от които бе белязана със следи от начервени устни по ръба, та Аманда си рече, че сякаш й се усмихват."

"-Каква огромна кухня!...
В този момемнт Аманда си даде сметка, че кухнята и наистина е твърде голяма. Не би си помислила, че такова нещо е възможно, но докато влизаше сега, установи, че наистина е така. Бяха събаряли стени, докато създадат не пространство, а пустота. Бяха прекалили: никой не им каза кога да спрат."

И вътре в душата на човека, който някога осъдил едно момче заради детските му сълзи, непознатият се смеел ли, смеел.

Ангелите може и да се спасят от вечните мъки, но хората са по-малко щастливи създания и за тях адът е винаги близо.

"Гордостта си прави шеги и рано или късно ще накара непознатия в теб да се смее."

"Спасението на всичко добро понякога се дължи само на това, че в моментите с огромно значение се случва злите същества да останат странно слепи."

"Но изключителната личност се отличава с това, че мисълта и не следва пътя, утъпкан от посредствеността."

"Вежливостта е само отсъствие на гняв, който се проявява при лошо възпитание."

"Вие не сте разбрали своя век, правете винаги обратното на това, което очакват от вас!"

"Как се възхищавах в самонадеяността си, че се различавам от другите селски момчета! Добре, аз поживях достатъчно, за да видя, че различието ражда омраза."

Казах, че е изключено да забравя. Обясних, че никога не съм писал разказ, посветен на когото и да било, но тъкмо сега имам повод да сторя това.
— Направете го изключително омерзителен и вълнуващ — посъветва ме тя. — Запознат ли сте изобщо с омерзението?
Казах, че не съм съвсем, но все повече и повече го опознавам в една или друга форма и ще направя всичко възможно, за да задоволя нейните изисквания. Стиснахме си ръце.
— Жалко, че се срещнахме при толкова акуратни обстоятелства, нали?
Съгласих се, че е много жалко наистина.
— Довиждане — каза Есме. — Дано се върнете от войната с непокътнати способности.

В сутерена, откъдето според указанията къпещите се трябваше да взимат асансьора, някаква жена с цинкова мас на носа си влезе в асансьорната кабина заедно с младия мъж.
— Виждам, че се заглеждате в краката ми — каза той, когато асансьорът тръгна.
— Извинявайте, не ви чух — сепна се жената.
— Казах: виждам, че се заглеждате в краката ми.
— Извинявайте, но аз се бях загледала в пода! — каза жената и се обърна към вратата на кабината.
— Ако искате да ми видите краката, кажете си — рече младият мъж. — Стига с тия подлости, дявол да го вземе.
— Отворете ми да изляза — каза нетърпеливо жената на момичето от асансьора.
Вратите на кабината се отвориха и жената излезе, без да погледне назад.
— Имам съвсем нормални крака и не разбирам защо някой трябва да се вторачва в тях — каза младият мъж. — На петия, моля. — Той извади от джоба на халата ключа от стаята си.

"Ако някой има вина, тя е на татко, защото всеки знае, че не бива да отбиваш от пътя заради животно. Трябва просто да го удариш и да продължиш. Но и двете сме наясно, че той никога не би постъпил така. Какво направи той? Опита се да спаси всички, но спаси само сърната. Не, всъщност вината е на сърната. Какво прави на пътя, когато си има на разположение прекрасна гора? А може пък да е виновен парапетът на пътя, защото е направен от слаб материал и позволи да изхвърчим от платното. Или не, по-скоро е на автомобилната компания, защото спирачките и гумите на колата бяха скапани. Или пък... - Замлъква и ме поглежда - Разбра ли сега? НИКОЙ няма вина. Просто се случи. Сигурно е трябвало да стане."