Цитати

Странно е наистина, че само защото можем да я уловим с поглед, външната форма е в състояние да ни въздейства толкова силно. Душата трябва да се поучи на много неща от тялото, за да постигне простичкото и ясно усещане, че наистина съществува.

Ако човек е обсебен от идеята за прекрасното, той неусетно, но неизбежно се потапя в бездната на най-черните и горчиви размисли. Просто, струва ми се, така са устроени хората.

Миналото не винаги ни тегли назад. Макар и рядко, в него се срещат заредени със силни стоманени пружини спомени. Докосваш някоя от тях и тя те запраща в бъдещето.

"Твърде много време трябваше да мине, за да разберем, че смисъла на човешкия живот, без значение кой го контролира, е да обича някой, който може да бъде обичан."

"Няма причина доброто да не побеждава също толкова често, колкото и злото. Победата на каквото и да е било е въпрос на организация. Ако има такова нещо като ангели, надявам се да са организирани по образец на мафията."

"... - Кървава жътва ще бъде, брадва ще трябва! - И като рече, спря да цепи лютия кремък. И като спря, чу плач на дете.
Изправи се дърводелецът Йосиф и видя в реката да плува кошница.
- Я - рече зачуден - В реката плува дете!
Захвърли чука и нагази; детето зъзнеше повито в парцали; разгърна парцала: беше момче. Притисна кошницата до гърдите си; прецапа през ракитака - огромен, брадясал, вмирисан на пот, - вгледан в това голо, гладно, беззащитно дете, викна от далече:
- Жено, Бог ни праща дете!"

Недей да се поддаваш на отчаянието. Това ще ти попречи да говориш със сърцето си. Само едно нещо прави мечтата невъзможна: страхът от неуспех.

"С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт — смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света."

"Всичко, абсолютно всичко на тази земя има смисъл и дори най-дребните неща трябва да бъдат зачитани!"

"Любовта е предизвикателство, огън, който гори, но е невидим за очите."

"... човешката душа. Във вселената тя е нещо прекрасно и неповторимо. Вечно нападана, но никога не унищожавана, защото "ти можеш!"

"Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за първи път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им не винаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важното: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост. Мъчително е такова израстване."

...в света винаги има двама души,които се търсят било сред пустинята,било в големите градове. А когато се открият и очите им се срещнат, миналото и бъдещето вече изгубват всякакво значение, съществува само този момент и тая невероятна увереност, че всички неща под слънцето са написани от една и съща Ръка. Ръката,която събужда Любовта и която е създала сродна душа за всеки,който работи,почива и търси съкровища под слънцето. Защото, ако не беше така,мечтите на човешката раса нямаше да имат никакъв смисъл.

"Никой не губи никого, тъй като никой не притежава никого!"

"Всеки, който е изгубил нещо, което е смятал за своя собственост, накрая разбира, че нищо не му принадлежи!"

"Когато нямах вече нищо за губене, получих всичко."

"Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме си и това е! Като в старата келтска легенда за птичката с трън забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе, нещо отвътре я тласка. А ние хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали се вижда?! Сами си забиваме тръните и даже не се питаме "защо?". Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава!"

"Има една легенда за птичката,която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клони, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре извисена над своята агония, надпяла и чучулигата и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота.
Защото най-хубавото се добива с цената на голяма болка... или така е според легендата."

„Страданието се появява тогава, когато очакваме от другите да ни обичат по начина, който ние си представяме, а не по начина, по който любовта трябва да се прояви – свободно, без ограничения, водейки ни чрез своята сила, без да ни позволява да спрем.”

"Викай ми сега Елице, защото до неделя ще ми викаш мамо!"