Цитати

— Преди колко време го счупихте? — попита момичето.
— Дтжупиха би го — обясни Дърк — бреди оголо двадедетина бинуди.
— И аз така си помислих — каза момичето. — Затворете очи за момент.
Дърк я изгледа подозрително.
— Даждо?
— Спокойно — усмихна му се тя. — Няма да ви причинявам болка. Сега ги затворете.
Смръщен недоверчиво, Дърк затвори очи само за момент. В този момент момичето се пресегна, сграбчи носа му и рязко го извъртя. Главата на Дърк се взриви от болката и той изрева толкова силно, че почти успя да привлече вниманието на сервитьора.
— Ах, ди, гуджго! — кресна й той и отскочи като ужилен от масата с притиснати до лицето ръце. — Дрижди брогледа гуджго!

Случаят беше официално обявен за „Дело Божие“.

Дърк не представляваше нищо повече от безличен предмет пред телевизионния екран. Момчето явно не му се ядосваше, а просто се опитваше да гледа покрай него.
— Виж сега, дали можем да изключим това чудо за малко? — предложи Дърк, като се опита да прикрие раздразнението си.
Момчето не отговори. Като че ли раменете му леко се напрегнаха, а може би просто беше свиване на рамене? Дърк се обърна и се зае да намери бутона за изключване на телевизора. Изглежда, единственият замисъл в дизайна на контролния панел беше да се предотврати възможното изключване — там нямаше, нито един бутон с надпис „вкл.“ или „изкл.“. Най-накрая Дърк просто издърпа щепсела от контакта в стената и се обърна към момчето, което в същия миг строши носа му.

...накрая, отмаляла от плач, тя заспива. Сънува сън, който и се явява често напоследък. В него всичко е като едно време. Двамата с Лефти отново са деца (но имат тела на вързастни). Лежат в същото това легло (но то е леглото на родителите им). Насън шават с крака и ръце (и това е много приятно, а леглото е мокро).. и тогава Дездемона се събужда, както обикновено. Лицето и е пламнало.

Това не били нормалните очертания на град - нямало куполи, нямало минарета - и им трябвало време, за да възприемат високите геометрични форми. Над залива се къдрела мъгла. Проблясвали милиони розови прозорци. По-близо, с корона от свои лъчи и облечена като гъркиня от от античните времена, ги приветствала Статуята на свободата.
- Харесва ли ви? - попитал капитан Контулис.
- Виждал съм толкова факли, че ми стигат за цял живот - казал Лефти.
Но Дездемона никога не била по-оптимистично настроена.
- Поне е жена - казала тя. - Може би тук хората няма да се избиват едни други всеки божи ден.

"... Мъжът не е нищо друго, освен несъзнателно продължение на онова кръгло парче плът, което виси между краката му. А жената е хищница."

"A towel is about the most massively useful thing an interstellar hitchhiker can have."

"... а за умно момиче си много глупава, ако не разбираш, че науката не е съвършена. Случват се разни неща. Неща, които физиката и математиката и глупостите, които се измерват в лабораториите, не могат да обяснят. Хората не са просто закони и правила, Клеър. Те са... искрици. Искрици от нещо красиво и голямо. И някои от искриците блестят по-ярко..."

Животът не се ръководи от волята или намеренията. Животът е нерви, фибри и бавно изграждани клетки, в които зреят мисли и се раждат поривите на страстта. "Чувстваш се сигурен в себе си. Мислиш се за силен. Но цветът на един предмет в някоя стая или утринното небе; обичан някога парфюм, който събужда смътни спомени; стих от забравена поема, която отново прочиташ; фраза от пиеса, която отдавна си престанал да свириш - това са нещата, от които зависи животът ни, уверявам те, Дориан. Браунинг го е написал някъде. Ние не владеем чувствата си. Има мигове, когато внезапно облъхналият ме аромат на бял люляк ме кара да изживявам отново някой от трепетните месеци в моя живот."

В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо.

Човекът, всеки човек, заслужава всяко нещо, което е отредено на хората — радост, мъка, тъга и борба. И естеството на действията му не е от значение, стига той да действа като воин. Ако духът му се е изкривил, той трябва просто да го оправи — да го пречисти, да го направи съвършен — защото в целия ни живот няма по-достойна задача. Не оправиш ли духа си, то е все едно да търсиш смъртта, а това означава да търсиш нищото, понеже смъртта и без друго ще ни настигне. Да търсиш съвършенство на воинския дух е единствената достойна задача за нашия мимолетен живот, за човешката ни природа. Най-трудното нещо на света е да възприемеш нагласата на воин. Няма полза да тъжиш, да хленчиш и да оправдаваш тези чувства, като си мислиш, че вечно някой ти причинява нещо. Никой нищо не прави никому, още по-малко пък на един воин.

"-Работата е там, че сме толкова различни, нали? Ти просто трябва да следваш пътя си. Всъщност само това можеш да направиш, да следваш пътя си и да не му мислиш много."

Душата ми се нуждае от празник. Поне от един!Може да е мазохизъм, но има ли по-голям празник от за душата от сладката мъка на несподелената любов!

В ОТПУСК

Сложих кепето в клетката,
а птичето - на главата си.
- Така значи, не отдаваме чест? -
запита ме капитанът.
- Не, не отдаваме чест -
отговори му птичето.
- В такъв случай, прощавайте -
каза капитанът.
- Моля. Всеки греши -
отговори му птичето.

Далеч преди Христа имало някаква глупава птица, наречена феникс, която на всеки няколко века си изграждала клада и се изгаряла на нея. Трябва да е била първи братовчед на човека. Но всеки път, когато се изгаряла, изскачала от пепелта и отново се раждала. Изглежда, че ние правим същото и го повтаряме отново и отново, но между нас и феникса има една дяволска разлика. Ние разбираме каква глупост току-що сме направили. Знаем за всички глупости, които сме правили в продължение на хиляди години, а щом знаем това и го помним, някой ден ще престанем да издигаме тези идиотски погребални клади и да скачаме върху тях. С всяко поколение идват все повече и повече хора, които помнят.

"Замисли се дали книгите, които обичаше, я утешаваха единствено поради това, че бяха израз на собственото й отчуждение. Те бяха като светлинки в пустошта, в тресавището: отдалеч изглеждата скупчени, многобройни, но приближиш ли ги, виждаш километрите между тях."

Изпитвам копнеж по реалността. Да намеря онова, което съществува, което ме заобикаля, непрестанно да го поглъщам с поглед, да опозная света. Да знам онова, което не е тайна, което не е далечно, да го знам не с разума, а със сетивата си, с живота си.
Изпитвам този копнеж към реалността тъй остро, та понякога ми се струва, че всички други копнежи изчезват. Бих искал да отварям врати, прозорци, да събарям стени, да изтръгвам покриви, да премахвам всичко, което ме отделя от света.
Бих искал да живея на такова място, откъдето непрестанно бих могъл да гледам морето, небето, планините. Изпитвам глад и жажда за топлина, за вятър, за дъжд, за светлина. Да познавам лъкатушните линии на реките, да чувам как шуми водата, да чувствам въздушното течение. Градовете на хората ме смущават, човешките слова ме смущават. Те издигат препятствия пред моя копнеж, сякаш спускат завеса над света. Бих искал да преоткрия страните, в които никой не говори, страните на пастирите и на рибарите, където всичко е тихо, изложено на вятъра и светлината.

Не е трудно да си собственик на нещо. Или на всичко. Трябва само да знаеш, че е твое, след което да го пуснеш да си отиде.

- Ех, началство - каза той, - да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора, всички да се прегърнем?

"Сънувах сън, сънувах свят, изпълнен с ярки цветове и момичета с бронзови тръпчинки; мелодии от детството ми звучаха в заглъхналите ми уши; отгоре се сипеше слънце. Сънувах,че вървя към теб и ти ме хващаш за ръката. Сънувах,че сърцето ми се изчервява, че двамата тичаме сред гора от лилии,а птиците разцъфтяват. Сънувах любовта и се влюбих в този сън."