Цитати на Серафина Пеккала

Понякога се опитвам да реша кое негово качество го издига така високо над всеки друг човек, когото познавам. Мисля, че то е някаква интуитивна прозорливост; бърза, но непогрешима способност да преценява; проникване в причините, което няма равно на себе си по яснота и точност; прибави към всичко това дарбата му да се изразява и един глас, чиито променливи интонации са като музика, покоряваща душата.

Такъв човек има две съществувания — може да страда мълчаливо, да бъде сломен от разочарования, но при все това, щом се вглъби в себе си, той се превръща в неземен дух с ореол около челото и никакво страдание или зло не може да смути сиянието на този ореол.

Ние сме наполовина хора, несъвършени същества, ако някой по-мъдър, по-добър и по-скъп от самите нас — а такъв трябва да е истинският приятел — не ни помогне да усъвършенствуваме нашата слаба и грешна природа.

В лицето на господин Валдман намерих истински приятел. Неговата добронамереност никога не стигаше до нравоучителство, а наставленията си даваше с такова искрено добродушие, че премахваше всякакъв намек за педантизъм. Той улесняваше по хиляди начини моя път към знанието и правеше ясни и достъпни дори най-сложните понятия.

Какво ще спре дръзкото сърце и непоколебимата воля на човека?

Нищо не допринася така за успокояването на духа, както непоколебимата цел — точка, върху която душата фокусира интелектуалния си поглед.

Но какво представлява едно завидно положение, щом притежателят му е принуден да се крие?

- Вие не ме вините, нали?... Не ме вините?
- Никога никого не виня - отвърна Кемп. - Да виниш хората е твърде старомодно.

- Нали знаете колко глупавичък е човек на двадесет и две години.
- Не се знае дали не сме по-глупави сега - рече Кемп.
- Изглежда, знанието никога не може да удовлетвори човека!...

Всеки човек, дори най-интелигентният, запазва в себе си известна доза суеверие.

Предаността е нещо, което не се купува с пари.

Ако изправите пред истината някого, който ви е излъгал, той обикновено признава — често пъти просто от изненада.

— Разумно ли беше това, приятелю? — попита Бук. — Вие я предупредихте, а чрез нея предупредихте и полковника.
— Приятелю, ако искате да хванете заек, пускате куче в дупката и ако заекът е там, той се втурва да бяга. Това само направих.

— Мадам, най-кротките, най-милите хора не винаги са и най-умните.

— Вие я подозирате — каза Бук бавно. — Но защо? Тя изглежда много очарователна млада дама… последният човек на света, който да е замесен в такова престъпление.
— Съгласен съм — прибави Константин. — Тя е студена. Няма чувства. Не би наръгала човек; би го дала под съд.

Моят чичо Хенри, който двайсет и седем години бе викарий на Уитстейбъл, казваше в такива случаи, че дяволът винаги ще намери свещен цитат в своя полза.

— Зверове! — възкликнах аз.
— Mais non, mon cher monsieur, хората са си хора.
Страхът ги прави жестоки…

Светът е пълен с чудати люде, които вършат чудати неща, и може би тукашните хора знаеха, че човек не винаги е такъв, какъвто иска да бъде, а какъвто не може да не бъде.

— Първият ми мъж, капитан Джонсън, редовно ме пребиваше от бой. Той бе истински мъж. Беше снажен — около два метра висок — и когато се напиеше, ставаше неудържим. В такива дни ходех цялата посиняла. О, как плаках, когато умря. Мислех, че никога няма да го преживея. Но едва след като се омъжих за Джордж Рейни, разбрах какво съм загубила. Жената не може да опознае един мъж, преди да е живяла с него. В никой мъж не бях се лъгала така, както се излъгах в Джордж Рейни. Той също беше хубав и строен човек, почти толкова висок, колкото капитан Джонсън, и доста силен на вид. Но всичко туй бе външната му страна. Не слагаше алкохол в устата си. Не вдигаше ръка да ме удари. Трябвало е да стане мисионер. Аз се любех с офицерите от всеки кораб, който се отбиваше на нашето пристанище, а Джордж Рейни никога нищо не виждаше. Накрая ми стана противен и се разведох с него. За какво ми беше такъв мъж? Някои мъже наистина се отнасят просто ужасно с жените си!

„Е, Ата, харесващ ли ме за съпруг?“ Тя отвърна само с лек смях. „Нали ти казах, бедни ми Стрикланд, момичето си пада по теб“ — повторих му аз. „Аз ще те бия“ — каза той, като я погледна. „А как иначе ще разбера, че ме обичаш“ — отвърна му тя.