Цитати на Серафина Пеккала

Не изглеждаше напълно нормален. Струваше ми се, че не искаше да показва картините си, защото всъщност не се интересуваше от тях. Живееше в сън и действителността не значеше нищо за него. Имах чувството, че работи върху платното с цялата сила на своята страстна натура, забравил всичко останало в стремежа си да сътвори онова, което виждат вътрешните му очи, а после, щом свършеше — но не картината, защото ми се струва, че рядко довеждаше нещо до край, — щом догореше разпалилата го страст, той загубваше всякакъв интерес към нея. Никога не оставаше удовлетворен от постигнатото за него то беше твърде незначително в сравнение с виденията, които измъчваха духа му.

— Наистина ли мислиш, че красотата, която е най-драгоценното на света, лежи като просто камъче на плажа и всеки случаен минувач може небрежно да го вдигне? Красотата е онова необикновено и удивително нещо, което художникът в тежки душевни терзания изтръгва и досътворява от хаоса на света. И когато я създаде, не е дадено на всички да я познаят. За да я усетиш, трябва да изминеш пътя на художника. Тя е като мелодия, която той ти пее, но за да я чуе сърцето ти, са нужни знания, чувствителност и фантазия.

— Нямаше да се обидя, ако беше казал, че картините ми са лоши, но той не каза нищо… нищо.

— Струва ми се, че трябва да е щастлива, задето се е избавила от вас.
— Драги приятелю, надявам се, че ще й помогнеш да разбере това. Но жените са тъй несхватливи.

Само поет или светец може да полива асфалтова настилка с твърдата увереност, че ще цъфнат лилии и ще възнаградят труда му.

В края на краищата във всяка друга област на живота не би имало значение, ако сте посредствен, но в изкуството не е така.

Все още не бях разбрал колко противоречива е човешката природа; не знаех колко поза можеше да има в искрения, колко низост в благородния и колко доброта в отхвърления човек.

Когато накрая се събрахме всички и очаквахме да ни поканят за вечеря, аз си помислих, бъбрейки с дамата, на която ме помолиха да правя компания, че цивилизованият човек проявява чудновата изобретателност да прахосва в досадни занимания краткия си живот. Компанията беше от онези, които те карат да се чудиш защо домакинята си бе направила труда да покани гостите и защо те си бяха направили труда да дойдат.

— Защо хубавите жени се омъжват за скучни мъже?
— Защото интелигентните мъже не се женят за красиви жени.

От всичко това си извличам такава поука: писателят трябва да търси награда само в удоволствието от своята работа, в освобождаването от бремето на обзелата го мисъл и безразличен към всичко друго, да не го е грижа нито за хвалбите или критиката, нито за провала или пък успеха.

Не си спомням кой препоръчваше на хората за благото на душите си да правят всеки ден по две неща, които мразят; той е бил мъдър човек и аз неизменно следвам неговата рецепта — всеки деи ставам от сън и вечерта отново си лягам.

Д-р Вайтбрехт-Ротхолц бе въодушевен почитател на Чарлс Стрикланд и нямаше никаква опасност да го представи в по-добра светлина. Той имаше безпогрешно око за жалките подбуди на действия, които иначе изглеждаха съвсем невинни. Освен изследовател на изкуството, той бе и психопатолог и в света на подсъзнанието почти нямаше тайни за него. Нито един мистик не е намирал по-дълбок смисъл в обикновените неща. Мистикът вижда онова, което не може да се назове с думи, а психопатологът вижда онова, за което не бива да се говори.

Склонността към създаване на митове е дълбоко присъща на човека. Той ненаситно се вкопчва във всички изненадващи или загадъчни събития от живота на онези, които са изпъкнали по някакъв начин над своето обкръжение, и си сътворява легенда, в която след това сам фанатично започва да вярва. Това не е нищо друго освен бунта на романтизма срещу баналното в живота.

За мен най-интересното нещо в изкуството е личността на твореца; ако тя е неповторима, склонен съм да простя хиляди недостатъци. Предполагам, че Веласкес е бил по-добър художник от Ел Греко, но традицията охлажда възторга ни от него, докато критянинът, чувствен и трагичен, принася тайнството на душата си като една постоянна жертва. Всеки човек на изкуството — художник, поет или музикант, със своето творчество, възвишено или красиво, задоволява естетическите ни потребности; ала това по своята първичност се доближава до половия инстинкт, защото художникът неизменно ни поднася един още по-голям дар — самия себе си. Проникването в неговата тайна крие нещо от очарованието на детективския роман. Това е една загадка, която дели с вселената достойнството да няма отговор.

Но не става дума за разпознаване, трябва да обичаме незначителното, да се научим да го обичаме. Тук, в този парк, пред нас, погледнете, приятелю, то ни се представя в цялата си очевидност, в цялата си красота. Да, красота. Както сам казахте: съвършена режисура… и напълно безполезна, деца, които се смеят… без да знаят защо, не е ли красиво? Проникнете се, Д’Ардело, приятелю, проникнете се от тази незначителност, която ни заобикаля, тя е ключът към мъдростта, тя е ключът към доброто настроение…

Изведнъж разбрах илюзорността на мисълта, че ние сами оседлаваме случаите и направляваме техния ход; разбрах, че може би това изобщо не са наши случаи, а по-скоро са ни подхвърлени някъде отвън; че те ни най-малко не ни характеризират; че не ние сме отговорни за техните капризни кривулици; че те ни носят, направлявани издалеч от някакви чужди сили. Не, нямам предвид свръхестествените небесни сили, а силите на самите хора, които, обединени в едно, си остават за нещастие все така чужди едно на друго небеса

Харесва ми да си мисля, че изкуството на романа е дошло на света като ехо от смеха на Бог.
Но защо Бог се смее, гледайки човека, който мисли? Защото човекът мисли, но истината му се изплъзва. Защото колкото повече хората мислят, толкова повече мисълта на единия се отдалечава от мисълта на другия. И най-накрая, защото човек никога не е това, което мисли, че е. Тази фундаментална ситуация на излезлия от Средновековието човек се разкрива в зората на Модерните времена – дон Кихот мисли, Санчо мисли и не само истината за света, но и истината за собствения им Аз им убягва. Първите европейски романисти са видели и схванали тази нова ситуация на човека и тъкмо тя е залегнала в основата на новото изкуство – изкуството на романа.

Копнежът да ти се възхищават е неутолим. Да си спомним например за Симеон Стълпник. Той си издигнал в пустинята един стълб с мъничка площадка отгоре. На нея не можело да се седи, а само да се стои прав. Той стоял там цял живот и целият християнски свят екзалтирано се възхищавал на този невероятен рекорд, с който човек сякаш прекрачвал отвъд възможностите си. Свети Симеон Стълпник - това все едно е Гагарин на трети век. Това страшно желание да ти се възхищават не е смешно, а трогателно. Този, който копнее да му се възхищават, държи на хората, чувства се свързан с тях, не може да живее без тях. Свети Симеон Стълпник е сам на стълба върху един квадратен метър. И въпреки това не е откъснат от хората! Мислено вижда милионите очи, обърнати към него. Присъства в милионите умове и това го радва. Той е велик пример за любов към хората и любов към живота. Вие сигурно и не предполагате, мила госпожице, но у всички нас живее по един Симеон Стълпник и до ден днешен той съставлява по-добрата половина от нашето същество.

Зная какви усмивки ще предизвикам, като кажа, че обичам жена си и треперя от страх за нея. Изглежда, че единственото мерило за любовта си остава страхът, който изпитваме за този, когото обичаме.

Днес аз запитах Този отдясно защо кани като четвърти безобидния бай Петко. А той ми отговори:
— Защото осигурява почтеност на масата! Изглежда, че за да може да се осъществи някаква битка между мошеници, непременно трябва да присъства и един честен човек.