Цитати на Серафина Пеккала

Женският гняв е гибелен и всеки мъж трябва да се пази от него! Този, когото една жена най-много е обичала, нему тя ще отмъсти най-жестоко.

По-рано, когато ме гонеше като звяр, можех да го мразя и да го забравя: той беше отстъпил Изолда на прокажените; тя вече не беше негова, тя беше моя. Ето че неговото съчувствие отново събуди обичта ми към него и спечели кралицата.

И аз бях трън, уви. Не само с моя розмарин, но и с всичките си глупави, ненужни пъпки по многогодишните ми споменни, неясни, сантиментални, неокастрени и диви леторасти, които вземаха не безкрайната сила на корена и стъблото ми.

...защо всъщност това е така, не са ли много хората за всяка работа, във всяко предприятие у нас, и са ми отговаряли не без самочувствие, че за всеки трябва да има работа, тоест — заплата, още по-тоест — всеки да се води някъде (ах, разкошният въпрос: „Къде се водиш на работа?“), все тъй са ми отговаряли, защото в цялата тази работа имало и социален елемент, и, разбира се, след фраза като „социален елемент“ аз съм си подвивал интелигентската опашчица и съм се оттеглял на почтително разстояние.

Живот като неговия би съсипал някои хора, но не и него. Не се знае какво носи човек в сърцето си, докато не бъде подложен на изпитание.

— Рут, бих убила заради теб, без дори да се замисля.
— Иджи, не говори такива ужасни неща.
— Не са ужасни. По-добре е да убиеш от обич, отколкото от омраза. Не си ли съгласна?

Не, Ивлин не се страхуваше от смъртта, а от живота си, който започваше да й напомня за сивата чакалня на интензивното отделение.

Бог бди и над врабчетата и знам, че бди и над мен.

… но сърцето ми се къса, като гледам как някои от другите чакат свижданията. В събота си фризират косите, в неделя сутринта се обличат официално и сядат да чакат, а накрая никой не идва да ги види. Страшно мъчно ми става, но какво да се прави? Това, че имаш деца, не означава, че ще идват да те виждат в старческия дом… Да, никаква гаранция не е.

Виж колко голяма е ползата от историята. Накратко това е заявил Василий, източният кесар, на своя син Лъв Премъдри. Съветвайки го, каза: „Не преставай — рече — да четеш историята на древните. Защото там без труд ще намериш онова, за което други много са се трудили. От тях ще узнаеш добродетелите на добрите и законопрестъпленията на злите, ще познаеш превратностите на човешкия живот и обратите на благополучието в него, и непостоянството в този свят, и как и велики държави клонят към падение. Ще размислиш и ще видиш наказанието на злите и наградата на добрите. От тях се пази!

Почувствах отвращение от себе си? Хайде де, по-скоро бях отвратен от другите. Аз знаех наистина своите слабости и съжалявах за тях. Но продължавах да ги забравям със забележителна упоритост. И обратното, в сърцето си непрекъснато съдех другите.

— Бих предпочел да стреляш по тенекиени кутии в задния двор, но зная, че ще почнеш да стреляш и по птици. Ако можеш да улучваш сойки, стреляй по тях, колкото искаш, но помни, че е грях да убиеш присмехулник.
За първи път чувах Атикус да казва, че е грях да извършиш нещо, и попитах мисис Моди по този въпрос.
— Баща ти има право — каза тя. — Присмехулниците са напълно безобидни и пеят, за да ни веселят. Те не ядат нищо от градините на хората, не си правят гнездата в плевните, само пеят от сърце за нас. Затова е грях да убиеш присмехулник.

— Бих предпочел да стреляш по тенекиени кутии в задния двор, но зная, че ще почнеш да стреляш и по птици. Ако можеш да улучваш сойки, стреляй по тях, колкото искаш, но помни, че е грях да убиеш присмехулник.
За първи път чувах Атикус да казва, че е грях да извършиш нещо, и попитах мисис Моди по този въпрос.
— Баща ти има право — каза тя. — Присмехулниците са напълно безобидни и пеят, за да ни веселят. Те не ядат нищо от градините на хората, не си правят гнездата в плевните, само пеят от сърце за нас. Затова е грях да убиеш присмехулник.

Колко пъти е ставало така в историята. Нещо, което е било замислено като идеално и възвишено, е загрубявало и се е материализирало. Така Гърция става Рим, а руската просвета става руска революция. Вземи на Блок: „Деца на страшните години“ — и веднага ще видиш разликата в епохите. Когато го пише Блок, това се е разбирало фигуративно, в преносен смисъл. Тогава нито децата са деца, а са синове, рожби — интелигенцията; нито страховете са страшни, те са тайнствени, апокалиптични — а то е съвсем друго. Сега обаче всичко преносно е станало буквално и децата са деца, и страховете са страшни, ето това е разликата.

На Вайълет, Клаус и Съни им се струваше, че господин Поу, изпълнявайки закона, е взел неправилно решение, като ги лишава от възможността за един щастлив живот със съдия Строус и ги повежда към незнайно бъдеще с някой незнаен роднина. Те не го проумяваха, но както при много злополучия в живота това, че не проумяваш нещо, не означава, че то не е така.

- А, не, това място лъха на възможности - заяви котаракът. - Нещо се мъти, значи някой се замогва, а когато някой се замогва, не виждам защо това да не съм а... ние.

— Когато Сид си взема, лельо, ти не го закачаш!
— Да, ама Сид не ме тормози като теб! Ако не те следя, ти няма да спреш да бъркаш в захарницата!
След малко тя отиде в кухнята и Сид, щастлив от статута си на неприкосновен, посегна към захарницата, за да възтържествува окончателно над Том.
Е, това вече не се търпеше. Ала захарницата се изплъзна от пръстите му, падна на пода и се счупи. Том пощуря от възторг. Дотолкова пощуря, че дори успя да сдържи езика си и нищичко не каза. Рече си, че и дума няма да обели дори когато леля му се върне, а ще си седи и ще си кротува, докато тя попита кой е направил тази пакост. А после щеше да си каже и нямаше да има по-хубаво нещо на света от това да види как примерното момченце, нейният галеник, ще си го отнесе. Бе така преизпълнен с ликуване, че едва се удържа, когато старата дама се завърна и се надвеси над клетите останки от захарницата, мятайки гневни мълнии над очилата.
„Започва се!“ — рече си той, и в следващия миг… се просна на пода. Мощната десница се издигна отново, за да нанесе следващия удар, и тогава Том извика:
— Ама чакай, защо биеш мен? Сид я счупи!

Мери Попинз разглеждаше внимателно децата, всяко поотделно, все едно че решаваше за себе си дали й харесват, или не.
— Бива ли ни? — попита Майкъл.
— Майкъл, дръж се прилично! — смъмри го майка му.
Мери Попинз продължи да оглежда изпитателно четирите деца. После пое шумно въздух, което, изглежда, означаваше, че е взела решение, и заяви:
— Приемам мястото.

— Направихте ли отново, както ви бях поръчала, този хороскоп, съставен от Роджиери, който така хубаво съвпада с предсказанията на Нострадамус, уверяващ, че и тримата ми синове ще бъдат крале? От няколко дни нещата се измениха, Рьоне, и аз си помислих, че може би съдбата е станала по-благосклонна.
— Ваше величество — отговори Рьоне, поклащайки глава, — вие знаете, че събитията не могат да изменят съдбата. Напротив, съдбата ръководи събитията.

Странно и удивително ми се стори, че тъкмо призраци на страха и мрака осуетяват плановете на Мордор. Погубваха го собствените му оръжия!